(Продължава от миналия брой)
По това време учените хранят надежди, че може да се разработи принцип за защита от междуконтинентални ракети(операция „Аргус“), чрез създаване на изкуствена зона на атомна радиация .
Според тях това е възможно от научна гледна точка, но разработването на такъв вариант и неговата проверка ще изисква няколко години. Докладите на двамата американски генерали възбуждат духовете на сесията и с твърдението, че руснаците също не са успели да постигнат серийно производство на междуконтинентални ракети и на площадки за изстрелването им. Много представители на страните членки на НАТО обаче, включително и англичаните, считат този оптимизъм за пресилен.
В докладите са направени изводите, че в крайна сметка по това време сигурността на „Свободния свят“ ще зависи главно от стратегическото авиационно командване. Производството на американски стратегически бомбардировачи, което е било временно забавено, ще бъде възстановено в нормалните темпове. Освен това програмата за производство на балистични ракети със среден радиус на действие трябва да бъде разширена. В НАТО са убедени, че този вид оръжие предоставя на западния свят повече възможности, тъй като руснаците не разполагат с такъв потенциал.
В заключение двамата генерали в докладите си настояват постепенно да се реализира така наречената „полупериферийна стратегия“, която да се съобразява със серийното производство на ракети .
Те искат плана, приет от НАТО в Лисабон през 1952 г., да бъде изпълнен наполовина. Вместо 60 дивизии в Европа да бъдат разположени 30. В момента на провеждането на сесията НАТО може да разчита само на 21, а руснаците разполагат с почти десет пъти повече. Превъзходството на руснаците е такова, че идеите за някакво разединяване, замразяване на въоръженията или преразпределяне на силите са немислими и биха създали сериозна опасност пред сигурността на Запада. А такива идеи е имало, изложени в плановете на Макмилън и Монтгомери.
Според докладите на двамата генерали програмата за серийно производство на ракети с малък обсег на действие също трябва да бъде ускорена, защото производството е напълно усвоено.
Особена важност и актуалност придобива изграждането на площадки за изстрелване на балистични ракети със среден радиус на действие.
В докладите си генералите отделят специално място за Франция, за да я критикуват. Те излагат всички претенции на атлантическото командване към площадките за изстрелване на ракети. Отбелязват, че частите на НАТО в Алжир са много разхвърляни и разглеждат положението на френския флот. Изводът е, че Франция е „малоценен член“ на НАТО от военна гледна точка.
Веднага след докладите американците поставят въпроса за исканията на Франция. Всички делегации, с изключение на тези от Италия и Германия, подкрепят американците, които обявяват за несвоевременни исканията на Франция за създаване на африканско командване и превръщането на Постоянната група към НАТО в международен орган, който да носи пълна отговорност пред Съвета на НАТО. Външният министър на Франция по това време Морис Кув дьо Мюрвил е принуден да обещае, че по време на заседанията на правителството ще подкрепя онези министри от кабинета, които не са привърженици на „дезинтеграцията“ на сухопътните и военновъздушните сили на Франция в НАТО.
Кув дьо Мюрвил от своя страна моли Съвета на НАТО да подкрепи Франция в Алжир, като прибягва до познатите аргументи за така наречените „съветски намерения за обкръжаване на атлантическата система от юг“. Това изказване обаче не среща подкрепата на останалите страни членки на НАТО.
На края на сесията немците предлагат да се създаде „Координационен щаб“ от представители на трите велики държави в НАТО, който да контролира въоръжените сили на тези държави, включени в НАТО, по време на война. Предложението остава без последствия, тъй като малките страни в НАТО не го одобряват, считайки го за дискриминация. Скандинавците също отлагат изразяването на позиция по въпроса. Така той остава открит.
На сесията американците поставят искането за обединяване на разузнавателните служби на страните членки на НАТО, но англичаните отново се противопоставят. Те се изказват и против американската политика за създаване на безпорядък в Ирак. По това време англичаните държат правителството на Ирак в „известни рамки“. Взема се компромисното решение САЩ да се откажат от настъпателната си политика в Ирак, докато тогавашното иракско правителство спазва споразумението с „Иракската нефтена компания“, собственост на „Бритиш петролиум“, „Шел“ и др. Ако иракските петролни залежи обаче бъдат национализирани(това става през 1972 г.), тогава „целият Запад, включително и Англия ще започне да действа против новото правителство на Ирак“.
В края на информацията за сесията на НАТО във Вашингтон се отбелязва становището „на лица добре запознати с проблемите на НАТО“, според което „групировката започвала да тъпче на едно място във военно отношение. Почти на всички страни членки било омръзнало да отделят огромни средства за създаване на щит, който според тях щял при война да се окаже съвършено неефикасен“.
В друга информация на военното разузнаване четем, че турското външно министерство през юни 1959 г. нарежда на всичките си посланици в капиталистическите страни да споделят мнение пред правителствата на страните, където са изпратени и пред представителите на дипломатическото тяло, по отношение на политиката, която следват някои западни държави по отношение на Обединената арабска република и страните от Средния изток( дн. Широк Близък изток). Според външното министерство на Турция по това време в Средния изток се забелязват два процеса – нахлуване на съветско влияние и проява на арабски национализъм. Основната причина за нахлуването на съветското влияние е, че след създаването на НАТО в Европа Средният изток остава свободен район и Съветският съюз иска да го използва, за да проникне в Африка.
(Следва)
