Преди четвърт век, в началото на демократичните промени преобразуваната в полиция „народна“ милиция беше сериозно изплашена да не би, поради „благородната“ й роля в „служба на обществото“ през последните 45 години да се стигне до не особено добър развой на събитията за нея. И тогава се сети, че убедителен начин да спечели на своя страна общественото мнение, е да дава до пълна изчерпателност картината на всекидневната престъпност, за да се види колко работи новата полиция и каква голяма нужда има от нея.
След десетилетия мълчание по темата, маскирано все под грифа „строго секретно“, сякаш джебчийската кражба е нещо изключително тайно, рукналата изведнъж информация на довчерашните милиционери постигна ефект. Нароилите се медии изведнъж се напълниха с всекидневни кражби, грабежи, домашни обири, побои, убийства – все още предимно битови, мутрафонските дойдоха малко по-късно. Видя се, че без полиция не може и на „Лъвов мост“ си отдъхнаха. Дори не ги включиха в закона за досиетата. Е, някои съзряха в тези водопади от информация и друго. И заредиха вопли – ето ви я демокрацията, виждате ли каква престъпност се завихри, а едно време… Едно време криминалната престъпност пак си шеташе по държавата, но тъй като за нея не се споменаваше нищо, тя минаваше на принципа – щом не го пише в „Работническо дело“, значи не съществува.
Така или иначе, острата обществена сетивност в първите години на прехода постепенно започна да утихва с натрупването на годините и събитията. И се появи социалното явление „невидимата престъпност“. Която днес не е интересна нито за медиите, нито за общественото съзнание. Но тя съществува. И за всеки от потърпевшите е 100-процентова. Неприятното й лице се вижда, предадено с безпристрастния език на прокуратурата.
