Това става с обявяването на референдума за „народната република“. В Търновската конституция категорично е записана монархическата форма на държавно управление, което не е абсолютизъм, тъй като страната има парламент. Същата тази конституция, приета възторжено от Учредителното събрание през 1879 г., гласи, че промени в нея, свързани с държавното управление, могат да бъдат извършвани само от Велико народно събрание, свиквано единствено от монарха – в началото княз, а след обявяването на независимостта – цар на България.
През 1946 г. комунистите все повече напират да обявят република, и то „народна“. Но юридически ситуацията е твърде сложна. Малолетният владетел Симеон Втори е едва 9-годишен. Регентите нямат право да свикват Велико народно събрание за промяна в конституцията. Ако се изчака пълнолетието на царя, промяна на формата на държавно управление ще е възможна чак през 1955 г. Дошлите на власт не толкова с партизанските пушки, колкото с щиковете на няколко роти и крепени от все още „присъстващата в страната окупационна Червена армия комунисти не могат и да си представят да чакат в такава времева безбрежност.
Така се стига до референдума от 8 септември 1946 г., който постига очаквания резултат и само след седмица България е обявена за „народна“ република. Казват, че антимонархическите настроения в страната тогава били твърде силни. Това поне са твърденията на официалната пропаганда, която залива всички предели, за да подготви народа за „великия прелом“. Където все пак тя не стига, идват проверените вече в репресиите
„народна“ милиция и Държавна сигурност
Заплахата от ликвидиране на монархията преди това на два пъти преминава под небосклона на отечеството. Но тя е по-скоро емоционална, а не политически и обществено подготвена и обоснована. Първия път това става в нощта след преврата на 9 юни 1923 г. Когато делегация от новото правителство начело с Александър Цанков отива в двореца „Врана“ и царят дълго време не я приема, разлютеният и жаден за власт професор заявява гневно, че ако до половин час владетелят не се яви, се връщат в София и обявяват република.
Втората заплаха с република е на 19 май 1934 г., когато под влияние на Дамян Велчев отиващият в двореца Кимон Георгиев носи два указа. Ако царят не подпише този за новото правителство, му остава единствената възможност – абдикация. Но и тогава едва ли замисълът за република е бил нещо повече от политически рекет въпреки амбициите на полковник Велчев, който в определени моменти дори се е виждал като президент. Някои републикански среди около него пък са лансирали версията президент да стане Димо Казасов, без дори да се допитат до него. Така или иначе, на 9 септември 1944 г. България осъмва като царство. Което е трън в очите на комунистите и на техните болшевишки покровители.
През пролетта на 1946 г. вече усилено започва подготовката за незаконната промяна на държавното управление. Опозиционните партии – БЗНС на Никола Петков, Българската работническа социалдемократическа партия (обединена), Демократическата и Радикалната партия се позовават на несъответствието на народното допитване с разпоредбите на Търновската конституция. Комунистите обаче бързат. Те имат друг вариант – да проведат референдум не за „народна“ република, а за нова конституция. Но не го правят, защото това, което записват в тяхната „Димитровска“ конституция, приета чак през 1947 г., едва ли би било посрещнато с всенароден ентусиазъм – национализацията, ограничаването на правата и свободите и най-вече – „кооперирането“ на земеделските земи и собственост, което по същество се превръща в заграбване на земята и имота на селяните, посрещнато с горянското въоръжено съпротивително движение и с масови селски бунтове. Затова комунистите бързат с „народната“ република. На заседание на Политбюро на ЦК на БРП (к) Георги Димитров предлага да бъде обсъдена възможността за провеждане на народно допитване за формата на държавно управление – монархия или република. Още същия ден, 16 юли, вечерта Димитров съобщава резултатите от заседанието на министър-председателя Кимон Георгиев и получава неговото одобрение. Значи, решението е взето не от министерския съвет, не от всички партии, все още мижитуркащи в ОФ, а само от комунистите, които го поставят на Кимон
като ултиматум
На 22 юли законопроектът за допитването е готов и обсъден на съвместно заседание на Националния комитет на ОФ и Министерския съвет. Три дни по-късно законопроектът е внесен в Народното събрание. На 26 юли Законът за допитването до народа за премахване на монархията и за провъзгласяване на народна република е приет на второ четене.
На 29 юли Политбюро на БРП (к) обсъжда мероприятията, които партията трябва да извърши до референдума и излиза по този въпрос с Решение № 43. Така едно уж държавно дело, засягащо целия народ и предполагащо наистина коренна промяна в страната, е подхванато и осъществявано само от комунистите. В тоталната и смазваща агитация са включени не само партийните организации, но и всякакви създадени от комунистите „масови организации“. Стига се до умопомрачителни форми на натиск дори чрез „женските дружества“. Отчетите на извършените „мероприятия“ сочат, че в Пиринския край са проведени само за месец и половина 288 седенки, предимно в селата, където, събрани заедно, за да вършат домашната си работа, жените слушат сказката „За кого да гласуваме?“
Специалисти по „масовките“, изпробвани още с посрещането на Червената армия и с виковете „смърт“ по време на „народния съд“, комунистите организират за пред света многолюдни митинги. На 17 август провеждат митинг в София. Твърдят, че с тази „могъща народна сила“ убедили опозиционните партии да участват в гласуването, което те първоначално бойкотирали. Истината е, че излезлите в опозиция от ОФ правителство по същество са били антимонархически организации, особено земеделците, които помнят и почитат републиканските идеи на Александър Стамболийски и Райко Даскалов.
