Миналата седмица рекох с 5-годишния ми внук да усетя уникалните предимства на София. Нямаме голяма река да го цепи с красиви мостове. Имаме Витоша. AFTER Fest-ът ни подмами на „Момина скала“ с обещание за детски забавления, хамаци, релакс кътове, трева, гори и приятели. Три дни музика – рап, джаз, измишльотини от състави, чието имена не бях чувал.
Нагласяме се на спирка за автобус 63, единствиният нагоре. Предупредиха ни – „ние останахме, всичко е претъпкано“. Но съм упорит. След 30 мин. – малък автобус, висят гроздове хора. Блъскайки, пак сме отвън. Алтернатива – Драгалевкият лифт? Тц. Не работи. Симеоновският? Ама преход през платото с дете. Още час висене. Неподозирано решителни сме, тирбушон в навалицата. Не се диша. Всички гратис. Детето е изплашено, плаче. Къде със скандал, къде с добро – правят му място между седалките. От „Златните мостове“ нагоре пъплим между колите все едно сме на булевард „Руски“. Дишаме бензин с риск да ни сгазят. Манифестация. Къде е оня дъх на покорителство, предаден ни от Алеко. Планина ли? Време е да я асфалтират. Докрай. И дърветата, и природата са излишни. Барбекюта, кебапчета и бира. За общината още един паркинг. Капе в бюджета. Без лифтове, без автобуси. Рестарт на лактите от соца.
