Наскоро в „Перото НДК беше представянето на най-новата книга от немскоезичния писател с български произход Илия Троянов. Книгата му „Власт и съпротива“ (изд. „Сиела“, 2016) в немския си оригинал (Macht und Widerstand) е номинирана през годината за най-добър немскоезичен роман. От селекцията сред 20 заглавия победителят ще стане известен при откриването Панаира на книгата във Франкфурт през този месец.
На премиерата в София присъстваха над 200 души, а диалогът с писателя продължи два часа. Документално-художественото повествование, прошито със съвременни въпроси, се развива между 1944-2007 г. Болезнени въпроси: за политическата демагогия, липсващото възмездие за престъпленията от тоталитаризма, укриват се архивите на ДС. Двама герои – Константин и Методи, са двете лица на времето: Съпротивата и Властта. Троянов изследва различни пластове на доброто и злото – как е създаван социалистическият човек, кой точно става доносник, какъв е механизъмът да бъде смазана съвестта, смазана и вътрешната жажда за свобода, съпротива…
Паралелни светове: единият носи болка, другият – привилегиите на социализма. Историкът Тони Николов, който водеше диалога с писателя, потърси широк контекст на своите въпроси. На които Илия Троянов отговори:
– Когато включих реалните документи на ДС в романа, осъзнах – такъв език не може да се измисли. Той е израз не само на зверските репресии, на манталитета на властта, но също и разрушава българския език. Образованието, информацията, езикът, инструментализирани в полза на една пропаганда и идеология, е трябвало да се изчистят от критично мислене и критично писане.
Тони Н:
– Задаваш въпрос – има ли човек в доносника? Зад тези донесения на ДС има и стотици хиляди реални хора, които продължават да живеят. Потомците им също – съзнавайки, липсата на недостойнство, за гнусотата, в която всички са били потопени. Как да ги изчистим от това?
Илия Траянов:
– Това е изказване на главния герой Константин, а има и обратни мнения на Методи. Една от целите при писането е човек да влезе в един характер и от негова гледна точка да развие мисленето и действието, не персонажите да са служители на моето мислене. Миналото е оставило последици във всеки човек – живот без достойнство, живот в лъжи. Какво става със следващото поколение? Немският пример е категоричен – има или метаболизъм, или инфекция. Трябвало е децата на нацистите напълно да се откъснат от семейството си. Чувствали са, че на техните родители е липсвал човешки капацитет лично да разследват своето индивидуално минало. А то е тест за цялото общество. В Германия част от книгите и публицистиката на следващото поколение скъсва с бащите и по-рядко с майките. Описват ги като престъпни и недостойни – това води до конфликти, до травми в различни семейства.
Тони Н:
– Това е нормализация. В Германия няма паметник на Хитлер, на Химлер,на Гьоринг. Никой не застава до тях на почетна стража. В България има паметник на Живков и БСП с цялото си ръководство застана на почетна стража пред него.
И. Тр..:
– Има немски анархист ,който в 1938 г. опитва да убие Хитлер. Седмици наред слага бомби в една зала. Всичко е перфектно организирано, но 10 мин., преди да избухне бомбата, Хитлер прекратява речта си и напуска. Познат, който е написал биографията на този анархист, допреди 10 години се бореше да му направят паметник. Направиха го, но хората често през нощта организират атаки срещу монумента. Цапат го, атакуват го, за да го унищожат. Избрах този случай за романа си, защото посягането към един паметник има изключителна символична стойност в общество, което приема вождовете като богове. С почти религиозно отношение към тях. Явлението е всеобщо, среща се в много страни.
Т. Н:
– Има 2 разказа в романа. За съпротивата е ясен. Но как е създаден другият – на Методи, разказът на властта. Четеш книги на генерали от службите – какъв е техният разказ след 1989 г.?
И. Тр.:
– България е малка страна. Всеки знае кой стои зад определено име. Получих телефонен номер на офицер на бившата ДС. Всеки път като чуеха моето име, телефонът се затваряше. Първото интервю, което взех, беше, когато снимах филм за немската телевизия. Човек на име Цветко Цветков – от партийния съвет на БСП, се съгласи, за да го вкарам в немската телевизия. Суетност. Разговорът пред камерата беше 2 ч. Анализирах как удобно се е настанил той в собствения си живот. Изработил си е легитимност – слага маска на собственото си лице. За всеки факт от миналото с негово участие в диктатурата – е намерил обяснение. Има опит и не казва неща, които не иска да каже. В един момент аз го прекъснах не съвсем учтиво. Изведнъж му се изкриви физиономията, маската падна – за 2 секунди видях същността му. В края на разговора ми подаде стихосбирка и каза: ние сме колеги. Настояваше да ми я надпише. Има сцена в романа ми – събират се бившите ченгета-бизнесмени да празнуват 70 годишнината на Методи. Един от тях се оказва поет. Инвестирах време да напиша книжка с лоша поезия. Трудно е на човек да пише лоша поезия, ако не му се удава. Това беше моето малко отмъщение, че ме нарече колега…
В залата присъстваше и оперната прима Райна Кабаиванска, която поиска от автора да не прави филм по романа си, защото ще бъде ужасно преживяване.
Диалогът имаше кулминация – гражданското общество да не позволява отново безконтролна и безотчетна власт, защото всяка има стремеж към пълно господство, независимо от привидната форма на управление. И надеждата, че драмите на историята няма да се повтарят.
