Преобразявам натрупаното – радости, скръб, страдания, щастие

Роден е в село Мост, Кърджалийски окръг. Завършва Художествена академия в София през 1982 г., специалност „Скулптура“. До 1990 г. твори в България, а след това живеe в Истанбул, където преподава скулптура във Факултета по изящни изкуства в Университета Мармара.

Зиятин Нуриев е сред най-талантливите български скулптори – дълбок и необичаен. Изложбата му в Софийската градска галерия обхваща 35-годишен период – първа ретроспекция, поглед, обърнат за равносметка. Още с първите си участия в национални изложби неговите е забелязан и почти без изключения купуван, както от Националната художествена галерия и Софийска градска галерия, така и от водещи галерии в страната. Отначало работи фигури и портрети с базалт, твърд и устойчив материал. След 1988 година довежда човешката фигура до абстрактна форма в мрамор, бронз, дърво, керамика. Лаконичност, вглъбеност – минало и съвременност са в синтеза на дълбокото му аналитично мислене. Личат си уроците и от египетското изкуство. Експозицията продължава до неделя, 23 октомври.
– Бягате от натурата, търсите обобщени обеми на границата на фантазното и реалното…
– Не търся формула за изразяване, тя идва сама. С работата. Човешката анатомия ми беше проблем, докато се обучавах. След това открих начини да преобразявам натрупаното, които са вътре в мен. Моите работи не са директно отражение на злободневни събития. Но човек каквото и да прави, то се отпечатва в него. Не плакатно – изкуството е преобразяване на това, което виждаш, чуваш, усещаш. Радости, страдания, скръб, щастие – те са част от човешкото. И са неповторими. Нещо, което идва отвътре много искрено, не може да се повтори. С молив, ако 1000 души теглят една черта, всяка ще е различна. Пулсът на човека, колко и къде ще натиснеш – всичко ни прави различни. Човек трябва да е искрен, но това не означава  неграмотен или неспособен. 
– Къде е тайната да бъдете харесван?
– Всеки иска да бъде разбран, разчетен от повече хора, не само в изкуството, изобщо – не бива да е непременно, на всяка цена. На Пикасо не му пука за публиката и затова е Пикасо. Не че му липсва уважението към публиката, а иска да не губи себе си, своята вътрешна логика.  Прави нещата не за публиката – да го харесват, а да я накара да погледне с лице проблемите. Да я води нанякъде. Иначе е имитация, шаблон, копие, повторение.
– Преподавате на млади хора. Съзирате ли личности в тях, които ще продължат Вашето мислене в изкуството?
– Заминах в Истанбул, когато ме поканиха в една от техните академии да преподавам, но стила на изразяване съм оформил тук. Преподаването в университет не може да бъде професия. Това не е начално училище, там не се прехвърлят прочетени знания. Преподават се лични натрупвания – житейски, професионални знания. Преподавам в паузите на ателието. Не че гледам през куп за грош на това, сериозно е. Ако видя че съм безполезен, ще напусна. Не печеля от това, аз съм си скулптор. Но има прекрасни млади хора – студентите, заради които си заслужава да съм там. Общуването ни е взаимно. Предавам им моя опит, те пък ми дават младежкия си дух и енергия.