Тези „Небесни пасбища” трябва да се видят. Трябва да стигнеш дотам и да навлезеш в дъбовата гора, да повървиш, да се огледаш, да се поспреш тук-там и да усетиш. Това е сътворено от хора и за хора. Изградени са от баща и син – д-р Васил Ангелов и д-р Александър Ангелов. На едно дърво те са окачили табела и на нея са написали: „Вярваме и знаем, че бъдещето принадлежи на духовното и затова изградихме „Небесните пасбища”. Има и други надписи, които срещаш най-неочаквано. Един от тях обяснява: „С пари можеш да купиш къща, но не и дом, легло, но не и сън, секс, но не и любов, книга, но не и знание, положение, но не и уважение, лекар, но не и здраве, часовник, но не и време. И още нещо: „Небесните пасбища” можеш да ползваш безплатно, но не можеш ги купи с пари”.
На друга табела четем, че „Паркът небесните пасбища” е за духовно пробуждане, смирение, размисъл и връзка с Бога и природата”. Ето така крачка по крачка ние се натъкваме на текстове и неща, които неусетно ни връщат към себе си, към спокойствието и към духовните ни сетива. Ние отдавна сме забравили, че имаме и такива, че човекът главно чрез тях общува с невидимите, но важни работи, които го извисяват. Защо ли толкова взехме да се плашим от извисяването, от поривите на духа, от чисто духовните неща. Всички говорят за прагматизъм. Като кажат, че нещо или някой са прагматични и това изчерпва всичко, всички се успокояват.
Тук на това място е обратното. На човек му се иска да се слее с гората, с тишината, с шарените сенки и листата. Да чуе мислите си и да усети душата си, ако я има още.
Тук ни се припомнят неща, за които отдавна не говорим. Например: „Ако планираш година напред, посади ориз.
Ако планираш десетилетия напред, посади дърво. Столетия ако планираш напред – посади образование. Ако напред планираш хилядолетия – посади вяра.
Ако Господ намрази някого, той най-напред му взема акъла, след това парите и накрая здравето”.
Насред пасбищата е построен чуден параклис от известни майстори каменоделци. На каменна плоча са изписани и имената им – Петко Черновитски, Васил Монев, Борис Христов и Райко Йотов от село Голям извор.
На няколко километра само, по магистралата, профучават с огромна скорост агресивни понятия като глобализъм, тероризъм, постмодернизъм, идиотизъм, пароксизъм, егоизъм, тъпизъм, атавизъм и какво ли не. Тук обаче те не достигат. Тук бавно и полека някъде от измъченото ни съзнание изплуват думички като мъдрост и съзерцание. Забравени думички. Все едно, че човекът се връща от война и мирните слова не са му били потребни, забравил ги е, и сега трябва да си ги припомня. Може би съвременният човек наистина е въвлечен в една война за духовно оцеляване.
В тази война водачите са хора като Майка Тереза, която ни завеща:
„Някои хора са неразумни и егоистични – въпреки това им прощавайте.
Ако сте проявили доброта, а хората са ви обвинили в тайна корист, въпреки това проявявайте доброта.
Ако сте постигнали успех, около вас могат да се появят много мними приятели и истински врагове – въпреки това се стремете към успех.
Ако сте честни и откровени, хората ще ви мамят – въпреки това бъдете честни и откровени.
Онова, което сте градили с години, може да бъде разрушено за час – въпреки това градете.
Ако сте полетели на крилата на щастието, а утре хората забравят – въпреки това правете добро.
Споделяйте с хората най-доброто, което имате, макар че това никога няма да е достатъчно – въпреки това споделяйте най-доброто, което имате.
В края на краищата ще се убедите, че това се случва между вас и Бога, и никога не е било между вас и хората”.
Четем това писмо или стихотворение, както го наричат някои, написано на една от табелите. Майка Тереза го окачва в един дом за сираци в Калкута.
