Американският писател Гарт Грийнуел: Българският е най-красивият език в света

Гарт Грийнуел с новелата „Митко“ през 2010 г. печели наградата на „Маями Юнивърсити Прес“ и е финалист за Наградата за дебютна проза на името на Едмънд Уайт, както и за наградата „Ламбда“. Има публикувани разкази в „Парис Ривю“, „Стори Куортърли“, ВАЙС и др. Роден е в Луизвил, Кентъки, завършил е Харвардския университет и Писателската работилница в Айова. Между 2009 и 2013 г. е преподавател в Американския колеж в София. Живее и работи в Айова Сити. 

В превод на български се появи  романът на Гарт Грийнуел „Каквото ти принадлежи“ – книгата изстреля автора си сред  световните литературни звезди. Издателството е „Блек Фламинго Пъблишинг“, преводът – на Надежда Радулова, редактор е Димитър Кенаров, а художник – Петр Шпонка.
Дебютът на американския пазар е едно от най-обсъжданите събития в САЩ за тази година, книгата е с отзиви в реномирани издания като „Ню Йоркър“, „Ню Йорк Таймс“ и „Вашингтон Поуст“, и е номинирана и за американската Национална награда за литература (National Book Award) в категория „проза“. Ето няколко от тях:
„Литературна сензация на годината…“ (Би Би Си Артс). 
„Силен и важен дебют, истинска класика, която ще бъде подобаващо оценена от всички почитатели на сериозната литература.“ (Аарън Хамбъргър, Дъ Ню Йорк Таймс Бук Ривю)
Романът обогатява американската литература с шедьовър. Героят Митко е незабравим, подобно митологична фигура. Властва в сърцевината на тази книга, обкръжен от магическите пламъци на желанието.“(Едмънд Уайт)

Връщайки се на български терен, книгата поставя важни въпроси в обществения дебат:
Как да създадем специфична българска територия в световното литературно пространство, не като етноекзотика (Хайтов, Радичков), а като усет и сблъсък на болезнени за човешкото ни развитие проблеми.
Второ – днешната ни борба с патриархалните табута би ли променила най-жилавото – манталитета на българина. 
И третият – писателският труд не е „божествено магьосничество“, а всекидневна работа и откривателски метод. А също и различно отношение към българския език.
Сюжетът е с американец, преподавател в София – в обществените тоалетни се запознава с уличника Митко. Копнеж, самота, жажда за риск – американецът е впримчен във връзка. Взаимно преследване, нежността се трансформира в насилие. В чужда страна и култура героят се сблъсква с тревожното си минало, с травмите на детството в америка“ския Юг. Еротичният рисунък на Грийнуел прави незабравим разказа за начините, по които миналото и културите ни, белезите и срамът ни, определят какви сме и как обичаме.

Картография на чувствата

– За мен българският е най-красивият език в света. Музиката от неговата мелодия стана част от музиката на книгата. Когато английските читатели завършат последната страница, те са научили малко български и думата „приятел“. Тя маркира, картографира цялата територия на чувства между двамата главни герои. За говорещия английски е объркващо, че думата може да значи и гадже – и за мен тя беше източник на неловки ситуации. 
Отношенията между двамата главни герои в романа започват със сделка. Проституцията е сложна работа, трудно ми е да кажа каквото и да било за нея. Но е важно и от двете страни да останат човешки същества. Срещата им има потенциал да излезе извън рамките на плащането. Митко казва на разказвача: ти си истински приятел. Вижда се, че това не е вярно. Но се вижда и обратното – че е вярно.
Целта ми беше да представя България като реалност, не ориенталска фантазия или демонизирана версия на Източна Европа. Преподавах творческо писане в Американския колеж в София и исках учениците да научат, че литературата не се прави от изключителни ситуации, от луди, диви истории. Дванадесетокласниците четяха „Дъблинчани“ на Джойс и трябваше да напишат собствени истории по подобен модел. Истории на софиянци. Всяка година най-добрите писатели в класа ми казваха: в София няма за какво да се пише. Това ме изненада. Исках мястото за което пишат, да е истинско – с карта, на която да покажат как героите им се движат. Проверявах картите – прекрасен начин да открия София.
В разговор за София българите споделяха идеята си за това място, а не какво усещат от самото място. България описваха като нещо средно между митично място със славно минало и място без възможности. Това не важи само за България, всяко място има митове и никое повече от САЩ. Но докато си пишеха разказите, моите ученици откриваха София за първи път. Накарах ги да напишат и есе със своята история. Това беше най-доброто и докосващо писане – то винаги е акт на откриване. Осъзнаваха, че местата, където живееха, са с безкрайна човешка стойност. Казвах – на базата на живота, в който и да е блок в София можеш да напишеш роман велик, колкото „Война и мир“ на Толстой. Единственият въпрос за писането е: как виждаш ти нещата.
Книгата е и граждански акт. Борбата с табутата, борбата с дискриминацията е важна за промяна на нашия манталитет. Книгата е начин да изследвам място, преживяванията, които съм имал тук. Тя си играе с идеята за автобиография, с тази линия между истина и измислица. Престоят ми в България накара някакви вътрешни защитни механизми да отпаднат и ми позволи да застана лице в лице с болезнени събития от моето минало. Но книгата не е била катарзис, не е направила болката по-лека за живеене.
Писането на велика литература е процес на сътрудничество – най-великият период в английската литература е ренесансът, когато много хора са писали в сътрудничество за театъра. Шекспир е гений, но е работил в отбор. Късмет за моята книга беше е че тя намери брилянтен редактор.