100 години румънско военно кино

Петър Кърджилов,
доктор по кинознание

През есента на 1916 г., в разгара на Първата световна война, висшето командване на румънската армия издава заповед, с която създава за нуждите на войската Военно фото-кинематографично студио. Век по-късно, на 27 и 28 октомври 2016 г., в Букурещ се проведе международна научна конференция, посветена на 100-годишнината от събитието. Организиран от министерството на националната отбрана, неговия медиен тръст, военната киностудия, румънската академия на науките и нейния институт по история на изкуството „Джорджe Опреску“ форумът събра цяла дузина учени и изследователи в областта на историята на седмото изкуство в сградата на академията – амфитеатър „Йон Елиаде Радулеску“ (поет, просветител, един от основателите и първия ректор на румънския университет).

Сред румънските колеги личаха имената на „светила“ като проф. д-р Адриан-Силван Йонеску – директор на института „Джорджe Опреску“, проф. д-р Мануела Чернат, д-р Адриан Леонте – сценарист и режисьор на над 100 документални филма, продуцирани предимно от Военната киностудия в Букурещ, Бужор Рипеану – дългогодишен директор на румънската филмотека, полковниците Валентин Василе и д-р Фиорел Доменико, д-р Мариан Цуцуй, автор на книгата „Ориент експрес. Румънското и балканското кино“ (2008), отличена с наградата на румънската кинокритика… Чуждестранните участници бяха двама – д-р Саваш Арслан, преподавател в университета „Бахчешехир“ (Истанбул), и д-р Петър Кърджилов, пишещият тези редове.

Събитието
Откриването бе мило, трогателно и малко смешно – пред трибуната се подреди полузвод от актьори-любители, облечени в стари румънски военни униформи. Бляскаха саби, вееше се байрак, издаваха се заповеди. Темите на изнесените доклади обаче не бяха извадени от нафталина – проследена бе едновековната история на Военното фото-кинематографично студио, говореше се, но и се дискутираше за фотографии и филми (хроникални, документални, учебни, игрални), за военни кинооператори и проявения от тях героизъм, за филморазпространение и пропаганда, за цензурата и връзките на киното с разузнавателните служби…
Всяка от трите секции на конференцията „Стогодишнина на румънското военно кино“ завършваше с прожекции на хроникално-документални филми от периода на Първата световна война, всред които и лентата „Визитата на кайзер Вилхелм II в Румъния“, съдържаща сцени с „участието“ на българския цар Фердинанд и княз Борис. Останалото бе низ от тихи „сократовски“ разговори, наричани още „кулоарни. Стигна се, разбира се, и до тежка вечеря в Националния военен център – безукорно поддържана внушителна сграда, чийто интериор напомня донякъде този на софийския му аналог – Централния военен клуб. Палинката поразвърза езиците.
Българският фактор
Валентин Василе, изпълнявал с успех многобройни мисии на НАТО както на Балканите, така и в Афганистан. Оказа се, че той нееднократно е пребивавал и в нашата страна – срещал се е с някои от българските военни министри, разговарял е с висши офицери, запознат е отлично с дейността на Информационния център на Министерството на отбраната – и дори с тази на в. „Българска армия“! Тук се вдигна наздравица за главния редактор на изданието г-н Тодор Токин и за неговия заместник г-н Иван Ибришимов. Наслушал се на родни „хули гадки“ относно дереджето на българската армия, останах изумен от ласкавите (ала чистосърдечни) думи на полк. Василе за нея, за организацията, подготовката и потенциала й! Проф. Йонеску – достолепен 64-годишен мъж с мустаци (стил Франц-Йосиф), току-що подарил ми книгата си „Великата война. Фотографии от Румънския фронт 1916 – 1919“ – прекрасен албум със снимки от Първата световна война, също не скри възторга си от храбростта на българите, проявена и при атаката на Тутракан, и при напредването в Добруджа през 1916 г. Професор Мануела Чернат пък ми довери, все „по линия“ на добрите българско-румънски взаимоотношения, че е открила документи, свидетелстващи, че още през 1909 българин от Русе е осъществил телевизионна транслация оттам до София!
На връщане, пресичайки Дунава, си позволих да сравня величествената река с войната. И двете уж са предназначени да разделят хората, а се оказва, че повече ги свързват. Не само чрез „мостове на дружбата“, но и с невидими, ала здрави исторически връзки, изплетени от людски съдби, човешки драми и семейни трагедии. 
Хубавото на днешното време е това, че ни позволява да погледнем към миналото с друг взор, да го изучаваме, тълкуваме и анализираме на конференции като споменатата – единствено с мисъл за настоящето и бъдещето…