Днешната поезия
Нещо се случва в днешната ни поезия. Първото публично четене на групата за Нова социална поезия (НПС), която обяви съществуването си чрез манифест на 9 септември т. г., води до разнопосочни мисли. „Когато … написахме Манифеста, ние не съществувахме. Това беше силна позиция, … (на) „маргинали“…
Бяхме непобедими в несъществуването си… Подписахме Манифеста двамата автори (Владимир Сабоурин, Васил Прасков) и поетът Ивайло Мерджанов. И зачакахме никой повече да не го подпише.
Два месеца по-късно… на първото четене на НПС четоха 17-ина поети на живо и други 8-ина (задочно)… имаше правостоящи. Едни казват 70 души, други – че сме ударили стотицата, но… Не бяхме сами.
И това е само началото, поставено без никакъв корпоративен ресурс.“
Внимателният прочит на стиховете обаче във „Витамин Б“ под наслов „Краят на мирния преход – 10 ноември 2016“ води до няколко загадки как ще се развие новата група и как ще се прегрупират вътрешните й ресурси.
В идейните й територии се очертават няколко тенденции. Групата около Васил Прасков с най-младите поети обединява „социалното“ с теологически патос срещу лустросания език, с който се утвърждава установената йерархия в обществото. Проблематизирането на „смъртта“ като тема ги прави повече екзистенциални, отколкото социални, но и такъв прочит може да има. Слабостта е, че всички от тази група като почерк на писане изглеждат извадени от щампата на Прасков – поетика, структура, лексика. И призмите на „социалното“ са сексът и неговите девиации.
Най-обемният, най-добре прицеленият в манифеста автор бе безспорно Кирил Василев. В „сълзливата песен“ и справедливостта витаят метафорите за белия кит, за безсмъртните на света, самолетоносачи, знамена, корпорации и меандрите на робството. В истински социалното (според моята бленда) преобладават автори от по-старото поколение – Ани Илков (но не с това, което чете), Владимир Левчев, Златомир Златанов (задочно) с преобърнатия откъм опакото бригадирски патос на Пеньо Пенев до слузестите катинари на политическото, и Владимир Сабоурин. От по-младите Васил Ряхов, Ивайло Мерджанов (задочно), Ружа Делчева, Диляна Дарева, Иван Димитров и някои особени като Марианна Георгиева, която съчетава и двете поетики.
Прави впечатление отсъствието на един от основните стожери в борбата срещу „корпоративния лайфстайл“ – Силвия Чолева.
Ще завърша с програмната реч на Сабоурин за намеренията в близко бъдеще.
– Златомир Златанов… е един от безспорните бащи на НСП и на това, което правим… Прасков е известен като анархист, … ме нарече сърцето на НСП, по-скоро там е сърцето…
Нещо, което не ни се признава, казват, че мразим някакви хора, че затова правим това движение. Аз съм трогнат от факта, че има толкова много хора тук… Няма връщане назад… Нямаме право на грешка. Ясно заявихме с какви хора се борим, каква литература не харесваме, какво искаме да правим и ако ще на шега – смятам, че в това, което правим, трябва да има някаква партизанска тактика, прекрасно описана в трактата на Че Гевара „Партизанската война“. Има неща, които могат да се получат там за правенето на литература. В ситуация, в която искат да ни кажат, че лайфстайлът и академичната литература е всичко. Не, не е всичко. Там няма свобода… Можем да използваме ресурса на нашата свобода по пътя, който ни очаква. Ще се радваме, ако всички присъстващи тук ни повярвате, че не сме поредните ментета,… поредните мекерета, че не сме хора, които искат да използват надеждата, вярата и любовта като ракета носител, за да се изстрелят на Запад, да се продават на Запад, да се превеждат на Запад. Няма да направим това, не искаме да правим това. Повярвайте ни, искаме да направим нещо ново истинско, подобно на нещата, които сме преживели през 90-те… Искаме едни нови 90 години на българската литература отново да се случат…
Без да коментирам речта, ще добавя, че в съдържателно отношение четенето все още е твърде далеч от обявената цел. Но е очевидно, че първият удар е по-скоро обещание. Не зная дали „Партизанската война“ на Че ще помогне (а защо не Мао, тя вече е изпитана в Италия и Франция на времето?). Карнавалното начало, което прозира в почерка на главния организатор Васил Прасков е катализатор да се съберат различни почерци и възможности, без да липсват и графомани. Среда, в която има много непредсказуемост и жажда за самоутвърждаване. Дали е позитивна, предстои да видим.
