За историята ще остане още една година без сериозно българско присъствие на международното спортно поле. С малки изключения. Всъщност само с едно. България вече има своя носител на Световна купа в зимните спортове. Радослав Янков донесе у нас Големия кристален глобус на ФИС, след като издуха конкуренцията в паралелните дисциплини на мъжкия сноуборд.
Какво друго ще остане. Трите медала от олимпийските игри в Рио нито са изненада, нито ще ги помним дълго. Макар че трябва. Защото Мила, Елица и момичетата от ансамбъла заслужават уважение за къртовския труд и за това, че се покориха големи върхове. Като цяло обаче спортната ни система продължава да боксува. По моему дори не заради държавната политика. Която, добра или лоша в момента дава на спортните клубове далеч по-добри условия за подготовка из цялата страна, отколкото преди игрите в Сеул през 1988 година. Да, времената са други, ала все пак…
Колкото и странно да звучи, всичко опира до желанието да се работи на пълни обороти и да се преследват същински цели. Не да се маркира, да се събират пари от такси и всичко да спира до стена с надпис „Масовост“. Ала и това упражнение е страхотно. От тази масовост пък някой трябва да превърне едни лоши момчета в спортни звезди. Както е правено навремето. Защото това е смисълът на спорта.
А той, спортът, винаги се отплаща на дръзналите да го покорят. Така че ни предстоят – 365 дни надежда.
