Както вече стана ясно, генерал Тошев, командващият на Трета българска армия, разполага в навечерието на войната с Румъния с 62 дружини, 55 батальона, 23 ескадрона, 3 пионерни дружини и 1 минохвъргачно отделение. Общо около сто хилядна войска, развърната по българската граница между Дунав и Черно море.
Както пише Никола Станев в „История на нова България 1878 – 1941“, срещу него е Трета румънска армия, с командващ генерал Аслан, която има в състава си 98 дружини, 54 батареи и 24 ескадрона. В това време руските войски, които ще подпомогнат румънците в битката за Добруджа, са още на път, някъде около Меджидие.
В същото време фелдмаршал Макензен пренася щаба си в Търново и оттам командва всички войски покрай Дунав, които воюват с Румъния. Той прави това, без да вземе съгласието на българската Главна квартира.
Макензен започва да се разпорежда и определя задачите на Трета българска армия. Според него армията трябва да навлезе в Добруджа, да спре там и да се окопае, като води окопна война. Част от нея след това трябва да се върне в България, да мине Дунава, където посочи Макензен, да навлезе в Румъния, за да облекчи положението на Фолкенхайм в Трансилвания. Генерал Тошев категорично се възпротивява на този план и иска от българската Главна квартира да не се изменя първоначалната задача на Трета армия – тя е да се бие с румънците в Добруджа и да освободи българската земя. БългарскатаГ лавна квартира одобрява този план за радост на нашата войска, която с неописуемо вълнение пее марша „О, Добруджански край“. Конната дивизия на генерал Иван Колев в Добруджа
От 1 октомври 1915 до 1 септември 1916 г. – цели единадесет месеца Трета армия чака в бездействие. Това бездействие й дотяга и омръзва. Тази армия, съставена предимно от войници, чиито родни места се намират в погазените от румънците през 2013 г. български земи, е съвсем естествено да бъде обхваната от силно чувство за отплата, пише Станев.
От друга страна има и чувство на благородна завист, защото другите две български армии печелят многобройни победи в Моравско и Македония, което им носи „почит, слава и име“. Няма как Трета българска армия да остане встрани от събитията, защото тя също иска да премери сили с румънците, както другите две армии доказват превъзходството си над сърби, французи и англичани.
На този фронт обаче има един факт Генерал Пантелей Киселов на позиция край Тутракан
който поражда страх и недоумение сред българските политици и в средите на народа. Става дума за това, че на този фронт ще се появят руски войски, за да помагат на румънците. Смущението идва от въпроса „Ще се бият ли българите със своите освободители руснаците?“. Тогава се говори дори, че българска пушка не гърми върху руснаци.
„Велик час на изпитание и трагизъм“, отбелязва Никола Станев. Той пояснява още, че от нашествието на княз Светослав I през 969 г. – тоест след 950 г. на руснаците и българите отново им се налага да застанат едни срещу други, „да се срещнат в бран тези единоверни и единокръвни братя“, както пише той.
Самите руснаци също не вярват, че българите ще воюват с тях. Те очакват, че „братушките“ ще сложат пушките и ще ги посрещнат с отворени обятия. Но трагизмът в душата на българина, пише Станев, е преживян и затихнал от събитията през 1913 и 1915 г. Българските войници знаят, че без позволението на руското правителство, Румъния не може да завладее нито педя българска земя в Добруджа. Сърцето на добруджанци е дълбоко наранено. Българската душа тъжи, че ще трябва да стреля „по своя брат освободител“. Българският войник не мрази руския, но дългът изисква да се изправи срещу него. Логиката, която води българската войска, е много проста: дългът към отечеството стои по-горе от всичко. Който е тръгнал против земята ни, ние сме длъжни да го сразим.
Виновен ли е руският войник? Не. Него го карат насила да вземе земята на българина
и да я даде на румънеца. Такива прости и ясни съждения водят българския войник тогава. Войната се води не с руския народ, а за да се запази родният златоносен край от робството на другите. Един факт има всемогъща сила: румънците с руска помощ държат Добруджа.
На 1 септември 1916 г. войските на Трета армия минават границата с музика и гръмогласно пеене на марша „О, Добруджански край“. Войските от Варненския укрепен пункт тръгват за Балчик и Добрич, а от Русенския пункт – за Тутракан. По средата прочутата Софийска дивизия тръгва от Кеманлар за Аккъдънлар. Румънските погранични войски бързо се изтеглили и изчезнали, някои се прибрали в Тутраканската крепост, други в Силистра.
На 5 септември българската конна дивизия на генерал Иван Колев открива една движеща се румънска колона, която е гарнизон в Добрич.
Срещата става между селата Кочмар и Конак. Тук за първи път в историята на България и Румъния се разразява истинска кървава разправа. Нарушена е вековна традиция. Понеже българската пехота е малко в този момент големият удар Българска артилерия при Тутракан
върху неприятеля идва от конницата. Конницата връхлита внезапно, все едно изниква изпод земята. Всичко се обвива в облаци прах, навсякъде кънти от ударите на копитата, конната стихия връхлита върху авангарда на румънската пехота и обърква редовете му. Неприятелят бързо се окопитва и започва да стреля залпово срещу нападателите, които изчезват във вихъра от облаци прах и конски тропот.
След малко обаче се завръщат още по-яростни. И накрая румънският гарнизон е зашеметен, разстроен, разкъсан и подгонен. Пръснат на малки групи, той става жертва на „кавалерийските вихрове“, както обяснява Станев.
На 4 септември генерал Кантарджиев пристига с VI Бдинска дивизия и превзема град Добрич. Тук той намира 53 зверски убити граждани и и 300 души арестувани. Останалото население посреща българските войски с неописуема радост като избавители.
През нощта се появява руска конница. Румънците очакват 200 000 руска войска, а там са изпратени 50 000 души, и то на части.
На 5 септември българите осъмват срещу руснаците.
Появата на руските войски принуждава командването на Трета армия да побърза с атаката и превземането на крепостта Тутракан, за да се освободят войски за новия противник.
Командирът на Преславската дивизия генерал Киселов получава заповед да нападне крепостта с открита сила, по подобие на Одрин и да я превземе.
Подготовката на атаката започва на 3 септември в 6 ч. сутринта. Един привързан балон високо шуми в небето и направлява ударите на артилерията.
„Върховете на неприятелските позиции пламват, а фронтовата
линия завира В битката за Добруджа
от гейзерите на избухващите снаряди, които събарят прикритията, проникват в галериите и скривалищата. Неприятелските батареи също се разбесняват“. Бученето и тътенът във въздуха достигат нечувани висоти и в Букурещ и Русе всички треперят. Румънските българофоби не спят нощем и чакат българите да си счупят главата в крепостта. В резултат на мощната артилерийска канонада вечерта на 5 септември става ясно, че крепостта е получила непоправими щети и външният фортов пояс е преодолян.
