През октомври 1917 г. професорът от Софийския университет д-р Любомир Милетич публикува в германския вестник „Фосише Цайтунг“ статия за претенциите на България към Добруджа. За тази статия се разказва в бр. 224 на в. „Военни известия“.
В статията си Милетич изразява волята на българския народ, като пише, че Добруджа трябва изцяло да се присъедини към България и никога повече да не се връща на румънците. „Връщането на Добруджа, пише той, ще значи не само да пожертваме интересите на отечеството, но и да изневерим на сега освободените от румънско иго наши сънародници, които са най-високо развитото население на Северна Добруджа и които изтръпват само при мисълта, че могат отново да се озоват под румънско иго“.
Като разчитат на безусловното обещание от страна на българското правителство, че занапред Добруджа ще бъде неразделна част от България, българите в Северна Добруджа се отдават отново на мирни занятия и работят особено за създаването на български народни училища. В статията Милетич прави заключението, че от тук нататък Добруджа трябва да се охранява само от българска войска и да не се допускат никакви чужди нашествия в пределите на това „старо българско наследство“.
Интересното е, че през 1878 г. румънците сами посочват Северна Добруджа за българска, а след това на българите се налага да гонят и руснаците от там. В тази статия професорът изтъква и безспорното право на България върху Македония и Моравската област. Честно извоювани български владения са и Серес, и Кавала. Милетич стига и до обобщението, че като част от обединена велика България Добруджа е важна крепост за защита на мира в Югоизточна Европа.
Осводена от руско-турската война през 1877 – 1878 г., получила обединяващи народа ни граници чрез Санстефанската конференция и разпокъсана на Берлинския конгрес, България е оставена в едно положение, чието изменение вероятно е не само въпрос на години, а и на десетилетия. Европейските сили поради своите дълбоко вкоренени интереси и поради непознаването на народа, освободен от Русия, „която води най-застрашителна завоевателна политика на Балканите“, разпокъсаха отечеството на българите. Те с лека ръка създадоха васална Северна България, турската губерния Източна Румелия, дадоха Добруджа на румънците, Моравия на сърбите, и оставиха Македония и Беломорска Тракия в рамките на Турция. Естествено такова положение България не би могла да приеме веднъж завинаги.
Затова още със създаването на княжеството започва подготовката за
обединението на България
и то не закъснява много. Само шест години след създаването на васалното княжество и на губернията през 1885 г. тяхното Съединение е обявено.
Тази първа стъпка, която обединяваше народните сили, се казва в статията, за по-нататъшното осъществяване на народния идеал, излезе по-сполучлива и щастлива, отколкото можеха да очакват всички, които познаваха България. Сръбско-българската война, избухнала непосредствено след Съединението, вади на преден план мощта на българския народ и на младата му армия, която доказа при първото съдбоносно стълкновение с противника, че може не само да защити постигнати отечествени задачи, но и да разреши бъдещи такива.
Народът и войската ни се закалиха след Съединението и Сръбско-българската война.
Вътрешните кризи, които
народът и армията
трябва да преживеят през 80-те и 90-години на 19-и век, не се отразяват на отношенията между тях. Нито народът, нито армията се противопоставят един на друг, не се превръщат във воюващи страни. 
В периода 1886 – 1894 г. българският народ закрепва, за да продължи делото си за обединението и на сънародниците си, които все още са под владението на Турция, Сърбия и Румъния.
Пак в бр. 224 на „Военни известия“ четем любопитната статия на Димитър Т. Страшимиров (брат на Антон Страшимиров), в която той споделя своите разсъждения за Добруджа. По това време се пише много за Добруджа и то е естествено. Страшимиров започва статията си с твърдението на Бисмарк, че политиката няма традиции. Тоест това е перифраза на известната мисъл на Макиавели, че целта оправдава средствата.
Интересното е, че Страшимиров не иска да развенчава политиката и да я отделя, както той самият казва „от всичко свято”. Напротив, нарича я „разумно и сериозно начинание“, което притежава свои
предначертания и цели
свое постоянство и логика, за да достигне до правилните изводи.
Какво високо доверие в политиката са имали старите българи.
Като започва разсъжденията си за Добруджа, Страшимиров пише, че „всички фибри на българската душа днес са в пламък, щом като стане дума за Добруджа“. И веднага след това прави уговорката, че това не е просто патриотически инстинкт, който ни повелява да милеем за своето, а нещо повече. То е политическа задача и последователна мисъл. Тук се налагат някои расъждения, казва той.
Всеки патриот може да направи заключението по късия път на мисълта, че отечеството трябва да се обедини и, докато само една негова част е под робство, на практика то не е обединено. 
За един политик обаче това заключение
не е достатъчно изчерпателно
Но бурните събития през последните години са отворили очите на българина. България не може сама да бъде независима, докато е част от Балканския полуостров, обявен отдавна от Великите сили за сфера на влияние. Тук трябва по-широк хоризонт, коментира той и пита: „За какво ви е разширена държава и обединено отечество, ако все пак си оставате под огромния похлупак на сферата на влияние. И пак сте отредена плячка за другите“.
(Следва)
