Неотдавна в литературен клуб „Перото“ беше представена мемоарната книга „Звезден пратеник. Николай Кънчев и българската поезия“ от Марин Георгиев. Парадокс – един от авторите, склонен към много компромиси, представя спомените си за един от най-безкомпромисните и устойчиви характери от близкото ни минало. Няма да забравя как Марин изгони през 1999 г. от „Литературен форум“ цялата група млади автори от месечната притурка „Мухозоли“ (за младежки субкултури и ъндърграунд) – Гергана Попова, Галина Гончарова и Васил Прасков заради мое стихотворение, посветено на ровещите в кофите за боклук. Такъв феномен по време на управлението Костов (според него) не можеше да съществува. Заради финансовите инжекции от фондацията на Елена Костова.
В този смисъл парадоксът: кой пише историята и как се пише е особено интересен. Представянето от критиците Светлозар Игов и Георги Цанков, а също и от поета Кирил Кадийски, подчертаха най-впечатляващото в тази книга – че тя не е само портрет на Николай Кънчев, но и автопортрет на Марин Георгиев, а също и портрет на сменящи се поколения писатели и поети, индикатор за отношенията между тях. Йордан Ефтимов, който най-цялостно се отнесе към самата книга, изрази радостта си, че български писател е писал за свой колега с писателско разбиране.
Но Ефтимов оспори позитивисткия тип историзъм като подчерта, че дори документалните извори и факти в немалко случаи носят случаен и субективен характер. Книга, основана изцяло на документи, ги превръща във фетиш.
Книгата на Марин Георгиев не била такава. Според Ефтимов тя е писана от човек с респект към малко по-големите от него и вече утвърждаващи се поети. „В нея има трепет и завист – това й придава дълбочина. Колоритни са частите за прическите на писателите – как са ги променяли или не. Наблюдението кой как и къде се храни съжителстват с частите за това каква поезия прави Николай Кънчев и как я разбира Марин Георгиев. Дори елементите на завист от страна на автора придават плътност в образа на Николай Кънчев – и антропологически, и поетологически. Въвличат щрихи от портретите на Иван Цанев и други хора. Кънчев е основният герой, но след страници, посветени на неговите съвременници, започваш да се съмняваш дали е така. Книгата има много ниши, посветени на климата в писателските общности и на начина на живот на писателите. И това е голямо богатство.“
Според Ефтимов, се е получила вкусна книга. „И дори ако някой оцени, че нещо е пресилено, не е вярно или спестено – не може да скрие, че е писателски издържана. Това е особено ценно, защото често, водени от позитивисткия историзъм, сме склонни да приемем книги с беззащитни изречения и начин на разказване. Много места от книгата са написани като пасажи от поет.“
За Ефтимов портретът на Николай Кънчев ще продължи да бъде спорен, докато не се е състоял истинският спор за неговото място и принос. „Образът от тази книга съвпада от впечатленията ми при моите бегли срещи с Николай Кънчев. Сприхав, обаче характер алергичен към стереотипизираното говорене…“ Той си спомни как като по-млад литератор Кънчев го е срязал при негово изказване срещу Дончо Цончев: „Какво си тръгнал да говориш за него – нямаш представа за съдбата на родителите му, за брат му, за него самия.“ Такава реплика отрезвява. „Кънчев беше категоричен в мнението си. Помня – беше публикувано – според нас, тогава младите критици в началото на 90-те години – силно есе на Бойко Пенчев за Атанас Далчев. Кънчев го определи: толкова добре написан текст, ефектен и строен – и абсолютно неверен. Кънчев следеше нещата, четеше по-младите автори, младите поети и критици, имаше мнение за всеки отделно – и това е показано в книгата на Марин Георгиев. Важен щрих е и нобеловата му мания – разковниче към неговата ирония и самоирония. Когато един поет каже: всичките заедно с мен ще дойдете в Стокхолм… това може да означава две противоположни неща. Че е метнал дрехата на маниак, или точно обратното на това… Важно е това раздвоение в нашата представа. Такива биографии – написани със страст – са редки за нашата литература – завърши анализа си Йордан Ефтимов.
