Генерал Владимир Стойчев – конникът на победата

Излезе роман за символа и гордостта на българската кавалерия. „Под знака на петте кръга” разказва за живота и дейността на генерал Владимир Стойчев в армията и в спорта. Автор на романа е Васил Митевски. Книгата беше представена пред публика на 14 март, при честването на 125-та годишнина от рождението на генерал Владимир Стойчев, организирано от Съюза на ветераните от войните в България, с председател доцент д-р Иван Сечанов. Честването се състоя в залата на Съюза на българските журналисти. 

„Под знака на петте кръга” е вторият роман на Васил Митевски.  Предишният е излязъл преди осем години. Питам го защо се е захванал да пише книга за Владимир Стойчев, който от една страна е много прочут, но от друга е възможно да не се знаят много неща за него. Митевски отговори, че „Може да се каже, че нищо не знаем за него, особено най-новите поколения”.  
По повод на това, как се е захванал  с книгата обяснява, че по време на 

откриването на бюст паметника на генерала 
пред спортното министерство преди три години, председателката на Българския олимпийски комитет Стефка Костадинова го пита, как така никой досега не е написал нещо художествено за прочутия командир, спортист и олимпийски деец Владимир Стойчев. Митевски отговаря, че е готов да се заеме и тя му казва да действа. Той започва да събира материалите. Предварително е знаел някои неща за него, тъй като и той е бивш спортист. До 19-годишна възраст тренира професионално футбол, но нелепа контузия прекъсва спортния му път.  Писателят е от онова славно поколение български футболисти, което завоюва през 1994 г. четвъртото място на Световното първенство по футбол в САЩ. 
Две години и половина упорито събира материали за живота на генерала и пише романа, но ме предупреждава, че това е само първата част, която завършва с участието на Владимир Стойчев на 
Летните олимпийски игри в Амстердам през 1928 г. 
Книгата според автора й е адресирана най-вече към младите хора, за да могат да преоткрият спортната слава на България по олимпийските стадиони, както и да се запознаят със силните личности  и характери, които сме имали като Владимир Стойчев и неговият много близък приятел и олимпиец Крум Лекарски. 

Митевски казва още, че по време на събирането на материала и писането на книгата попада на съвсем неизвестни моменти от живота на Владимир Стойчев. Запознава се с негов родственик, 
правнук, който носи името му 
но знае твърде малко за прочутия си дядо. Това е още един допълнителен стимул за автора да направи книга, чието послание да е преди всичко към младите, а и не само към тях. 
Към романната форма се насочва, защо иска чрез художественото слово да предаде биографията му, тъй като за генерал Стойчев има много документалистика, но няма художествени текстове.
След излизането на първата част на книгата тя се приема много добре от военно-патриотичните организации и Митевски вече има три награди от тях и от военни клубове в страната. Авторът има намерение да представи книгата и в различни военни формирования на Българската армия. 

Като поручик изуми преподавателите си от Лейбгвардейския полк

Педагогическата кариера на поручик Владимир Стойчев се разви шеметно. Блестящите резултати, постигнати от него в учебната команда на Лейбгвардейския полк само за пет месеца, силно бяха впечатлили Висшето военно командване. Сведенията за показаните от възпитаниците му изключителни умения по време на демонстрационния изпит по волтижировка веднага бяха стигнали до знанието на министъра. Вследствие на което, поручикът бе произведен в капитан и назначен за инструктор по кавалерийска подготовка във Военното на Негово Величество училище.
Там се озова в екипа на двамата най-изявени педагози в тази дисциплина – завършилият с диплом на отличник френската академия в Сомюр полковник Филипов и подполковник Кисьов, възпитаник на италианските школи в Пинероло и Тордиквинто, автор на първия учебник по езда на роден език. Богатата професионална биография на колегите не стъписа Владимир, не понижи самочувствието му. Напротив, амбицира го да дерзае, да се развива, да се усъвършенства. Той се интересуваше от абсолютно всичко свързано с язденето. Четеше неуморно, четеше постоянно. Четеше всяка свободна минута през деня, четеше и нощем до ранни зори. Не остана нищо непрочетено от него в световната литература, свързано с ездата. А трудовете на велики майстори на седлото като Ксенофонт, Боше, Плицнер, Сегар, Филис, Сен Фал, Каприли станаха негово настолно чети¬во. Редовно си кореспондираше с чуждестранни специалисти. С тях обменяше опит, възприемаше най-новото, най-напредничавото. Изпробваше го като го прилагаше в учебната методика, коригираше го и адаптираше за българските условия. Анализираше различните ездови доктрини, експериментираше с отделните им детайли. Нямаше ден, в който да не прекара поне десет часа върху коня. Изискваше същото и от учениците си. „Кавалеристът си почива, докато язди!“, неизменно отговаряше на молбите им за кратка почивка по време на изнурителните тренировки. Крайният резултат от всеотдайния му къртовски труд бе създаването на плеяда изкусни майстори на седлото, завоювали не един и два приза от турнири по терените на Европа.
В негов неотменен спътник и съмишленик, както в преподавателската дейност, така и в спортната, се превърна Крум Лекарски. Владимир го хареса за помощник още от учебната команда на Лейбгвардейския полк и го привлече после и във Военното училище. Бе съзрял неизчерпаемия му талант на ездач и прекрасните добродетели на високо-морален човек. За емблематичната дружба помежду им и за изключително успешния спортно-педагогически тандем се написаха учебници, носеха се легенди. – Капитан Стойчев, поверявам на Вас отговорността за цялата група български олимпийци. И не само, защото сте най-старши, но защото сте се доказал като истински патриот, умел ръководител и амбициозен спортист. Уверен съм, че под Вашата веща наставническа ръка, нашите лъвове ще прославят Родината по спортните терени на Седмите летни олимпийски игри в Париж!
Бурни аплодисменти съпроводиха речта на председателя на Българския олимпийски комитет Евтим Китанчев. На централната жп гара освен двадесет и четиримата отечествени спортсмени, заминаващи за най-големия мирен световен форум, ръкопляскаха и неколцина представители на пресата. Те документираха всяка секунда от изпращането на делегацията – снимаха, интервюираха, коментираха. Денят бе 30 април 1924 година.
(Откъс от романа „Под знака на петте кръга”)