Д-р Пламен Димитров, Българско геополитическо дружество
Черноморският регион е по-скоро географско понятие, отколкото зона с хомогенна среда за сигурност. Около Черно море са разположени шест държави, които се различават съществено по отношение на своята големина, политическа система и геополитическа ориентация. Две от от тях – България и Румъния са част от Европейския съюз, пак те, заедно с Турция, членуват и в НАТО. Русия е самостоятелен геополитически полюс, а бившите съветски републики Украйна и Грузия се стремят към членство в евроатлантическите структури, но без особени изгледи за успех.
Няколко важни събития и дълготрайни процеси промениха съществено стратегическия пейзаж в Черноморския регион през последните три години. На първо място това е анексията на Кримския полуостров от страна на Русия през март 2014 г. Малко по-късно в Източна Украйна избухна въоръжен конфликт, в който бяха убити най-малко няколко хиляди души. Засега там се запазва патова ситуация – Украйна няма достатъчен военен потенциал, за да си върне контрола над сепаратистките региони, а в същото време Русия ги подпомага финансово и военно, но няма никакво намерение да ги анексира по кримския сценарий, защото се опасява, че такава стъпка ще има тежки геополитически последици. Самопровъзгласилите се Донецка и Луганска народни републики се превърнаха в поредния „замразен” и засега неразрешим конфликт в широкия Черноморски регион. Същевременно някои други „замразени” конфликти в съседство с Черно море дават признаци на размразяване – нека припомним, че преди една година арменци и азербайджанци водиха т.нар. четиридневна война в сепаратистката област Нагорни Карабах.
Междувременно двете най-големи сили в Черноморския регион – Русия и Турция се намесиха активно в конфликта в Сирия и изпратиха войски на територията на тази държава. Сложните отношения между Москва и Анкара на близкоизточната сцена рефлектират върху тяхното поведение в Черноморския регион.
Накрая трябва да отбележим и една голяма въпросителна – каква ще бъде политиката на водещата световна сила САЩ в Черноморския регион при новия президент Д. Тръмп. Той излъчва противоречиви външнополитически сигнали. Първо заяви, че е възможно да сключи сделка с Путин, но през този месец разпореди нападение срещу база на сирийската армия, което се разглежда и като удар срещу руските интереси в Сирия. Преди няколко дни пък държавният секретар на САЩ Тилърсън запита реторично защо американските данъкоплатци трябва да ги е грижа за конфликта в Украйна – намек, че Вашингтон не смята да се меси активно в геполитическите битки в Черноморския регион.
Съществуващото в момента стратегическо противопоставяне между Русия и НАТО в Черноморския регион е илюстрация за известната в науката за международните отношения дилема на сигурността. Тя се базира на схващането, че международната политика е анархична, без единен ръководен център и всяка държава се стреми да увеличи максимално своята сигурност. Това може да стане чрез нарастване на военните способности (количествено и качествено нарастване на армията и въоръженията) или чрез намирането на нови външни съюзници. Подобно поведение обаче се разглежда като заплашително от другите участници в международната система и те отговарят със симетрични мерки. Обикновено всяка държава или военен блок смята своето поведение за защитно, а това на потенциалния противник – за агресивно. Така се влиза в спирала на въоръжаването и конфронтацията, поражда се напрежение, което в най-лошия случай може да ескалира във военен конфликт.
След анексията на Крим Черноморският регион навлезе в хипотезата, предвидена от дилемата на сигурността. От март 2014 г. Русия започва да увеличава своите военни сили в района на Черно море с цел да обезкуражи Украйна и да я откаже от всякакви опити да си върне контрола над полуострова. Освен това Москва се стреми да пази новосъздаденото статукво. Накрая трябва да изтъкнем, че анексията на Крим премахна опасността руският Черноморски флот да бъде лишен от неговата база в Севастопол, поради което Русия започна да го укрепва без да се опасява, че инвестициите й могат да отидат на вятъра. Москва продължи с усилване на военноморските сили и бреговата охрана в Крим, както и с разполагането на полуострова на стратегически бомбардировачи и противовъздушни ракетни комплекси.
От своя страна НАТО почувства заплаха от действията на Русия и започна да набелязва ответни мерки. През миналата година Северноатлантическият пакт реши да разположи многонационална сухопътна бригада в Румъния и да засили военноморското си присъствие в Черно море под формата на по-чести учения с участието както на държави от региона, така и на техните съюзници от НАТО.
При навлизане в хипотезата „дилема на сигурността” двете противостоящи си страни изпитват взаимно недоверие. Точно такъв е случаят с Русия и НАТО в Черноморския регион. Стратезите на Алианса не изключват възможността от нова руска агресия срещу Украйна или други черноморски държави, а Москва смята, че НАТО също може да премине в настъпление – например като приеме в редиците си Украйна и/или Грузия или пък като подпомогне опити на властите в Киев да си върнат контрола над Донецка и Луганска област с военна сила.
Анексията на Крим, която е чиста проба териториална експанзия, върна Черноморския регион към времената на класическата геополитика. След като дълго време НАТО се фокусираше върху екстериториални заплахи за сигурността (тероризъм, пиратство), сега географията отново има значениеа стратезите си припомнят, че същината на Северноатлантическия договор е неговият член 5, който задължава членовете на организацията да се защитават взаимно. Активността на НАТО в Черноморския регион е насочена именно към укрепване на границите на Алианса.
Крим е единственият голям полуостров в Черноморския басейн, който се вдава дълбоко навътре във водната шир. Другата ключова зона в региона са Босфора и Дарданелите – входно-изходната точка за полузатвореното Черно море. Крим и неговият уникален Севастополски залив вече са под контрола на Русия, а Проливите – на Турция. В последно време и Москва, и Анкара се позиционират като антизападни и антилиберални регионални силови полюси. Това създава впечатление, че е възможно формирането на стабилен руско-турски съюз, който да установи съвместен контрол (кондоминиум) в Черноморската зона. Подобен съюз обаче е малко вероятен, защото Анкара и Москва имат различни интереси в почти всички конфликтни точки в Черноморско-Средиземноморския регион – Сирия, Кавказ, Нагорни Карабах, Крим, Западните Балкани.
Освен това Турция си остава член на НАТО и нейната армия е тясно обвързана със западния блок по отношение на военните технологии, мениджмънта на отбраната и оперативната съвместимост. След разгарянето на сирийския конфликт, през 2013 г. по искане на Анкара именно държави от НАТО разположиха по границата на Турция свои ракети „Пейтриът”, които да служат за защита срещу евентуални нападения откъм сирийска територия.
В обозримо бъдеще напрежението между Русия и НАТО в Черноморския регион ще се запази като Турция ще има трудната задача от една страна да бъде лоялен съюзник в Алианса, а от друга – да се стреми да избягва пряко участие в неговата конфронтация с Москва.
Статията е резюме от изказването на автора на Четвъртия южнокавказки форум по сигурността, проведен на 20 и 21 април т.г. в Тбилиси с участието на министър-председателя на Грузия Гиорги Кварикашвили и политици, дипломати и анализатори от над 10 държави.
