– Вниманието не е дори празнично, а патетично. Съсредоточено около този единствен, знаков и твърде одухотворен сам по себе си ден, 24 май зазвучава и отвъд патетиката с кресливия фалцет на гузността. Защото културата не е фойерверк– макар и с неповторима цветност и красота, не бива в миг да се разпръсне в небесата. Културата е насъщен въздух, посветено и всеотдайно, всеобщо усилие да живеем и във високото, път към неназовими в далечността си хоризонти, ценност, политика. Държавна политика например. А диагнозата тук е: оцелява се, както се случи и който удържи в дарбата си, в характера си, в кожата си…
– Професионалният ви път се свърза с Вазов, а сега „прекосихте“ улица „Раковски“ – от литературния му музей до Националния театър “Иван Вазов“ като негов драматург. Но още в началото на 20-и век модерни литератори от кръга „Мисъл“ и след него водят битка да променят традицията му. Разбираме ли, че Вазов ни трябва днес, в глобализиращия се свят, как звучи беззаветната вяра в българското, ако маса млади хора гледат с други очи на тези ценности? И бягат.
– Да, един от големите подаръци, които получих през живота си, бе възможността почти 20 г. да работя в къщата музей на националния ни поет. Неведнъж въпреки стотиците абсурдни битови трудности, неразбирането и пренебрежението проумявах колко същностно важно и лично за мен, и за всички нас е това място, нарекох го поклонническо място. И още приживе на Вазов то е провидяно именно така и от проф. Шишманов, и от българите. Почти несрещана в световната литература е подобна духовна взаимообвързаност между поета и неговия народ, между народа и неговия поет. Вазов е сътворил националния ни Космос, прозрял ни е такива, каквито сме и днес – чичовци и хъшове едновременно, с всичкия ни копнеж и страх от свободата, с чистата ни, първозданна наивност и с развързаните ни демони. И е записал целостта ни с достойнство и посветеност в 22 тома. Естествено че насетне е трудно да се съизмериш с него – от модернистите, та досега, до днешния разпарчетосан и разпадащ се човек. Откъде да се сдобием с неговите вяра и упование в България, имаме ли въобще сили да ги понесем? Колко от величествената му любов можем да сместим у себе си? През колко от изпитанията му можем да преминем с неговата изправена, достолепна осанка? Ще кажа обаче, че щом вече 90 г. опазваме неговия дом музей, щом се досещаме, че скромната му къща стои като крайъгълен камък в градежите ни през толкова разноречиви исторически времена, значи има надежда, не сме за изхвърляне, няма да се свършим толкова лесно, колкото най-черногледстващите го предричат… Едни бягат, други се връщат. Но и тези, и онези, все едно дали го знаят и помнят, са се родили с благословията на своя национален поет – стихотворението „Аз съм българче“.
– В свят без официална цензура литературата може ли да увлича обществото, да не е само за избрани? И ако чрез нея можеше да се прекроява светът, каква утопия бихте наложили?
– Литературата е изкуство, не съм съгласна да й се вменяват десетки задачи, социални или психотерапевтични роли. Но понеже е изначален необят, сътворен от енергията на словото, тя е в състояние да поеме и несвойствени отговорности: да прекрои света, да създаде паралелен свят, по-милостив и поносим от реалния, да одухотвори и извиси нелекото ни съществуване, да смили и смири озъбените ни същности. Тя е нелесно удоволствие, изисква подготовка и дори кураж, за да му се посветиш – но пък си заслужава. И както и да го усукваме, все пак е за избрани – и преди, и сега…
– Какъв период преживява Европа и накъде върви?
– Струва ми се, че Европа си стои на мястото, други вървят, направо прииждат на талази към нея, стремят се към подредения й свят, към работещите й социални системи… Да не пропускаме и факта, че напоследък под Европа по-често разбираме ЕС, „клубът на по-добрите“, към който принадлежим, вайкайки се непрекъснато, че сме най-бедните и окаяни там. Европа „се взема в ръце“, френските избори посочват опазените европейски ценности, разумът и духът на съзиданието ще надделеят, ще съхранят общността. Но и човечеството преживява разтърсващо и напрегнато, изпълнено със застрашителни турболенции време: достатъчно е да се огледаме, да надникнем в „съседските дворове“ – и ще съзрем основания за тревога. 
– Литературата ни може ли да обсъжда универсални идеи и да прескача граници като равностоен партньор на големите предизвикателства – миграция, егалитаризъм, национален егоизъм и като ориентир сред симулативната реалност?
– Литературата може всичко, стига да го поискаме… Добрите книги в различни жанрове съхраняват духа и паметта на времената и народите. Предусещат и записват универсалните идеи, затова и истинската, голямата литература често е провиждаща.
– Редом с Бойко Ламбовски през соца бяхте водещи в поетическото общество „Петък-13“. Какво от очакванията ви се осъществи във времето – като поетика и мотивация на гражданското общество?
– За да сме честни, бе на ръба между соца и несвършващия преход. „Петък-13“ бе в началото на еуфоричните мигове, които преживяхме заедно в началото на промяната, словесната и артистичната енергия на огромната и всеобща тяга към свобода. Поетичният ни театър тогава разбиваше всякакви клишета – на езика, на официозността, на скуката. Имаше неистова потребност да говорим истината през поезията, да се самоиронизираме и играем. И неслучайно обиколихме поне два пъти България с различни театрализирани варианти на своя литературен проект. Помня забележителното сцепление между думите и хората, пръскащите се по шевовете огромни зали, всички наши артисти съучастници: маестро Любомир Денев, Рашко Младенов, покойната актриса Мариана Димитрова, която четеше нашия Манифест, група „Ом“ и още… Но пак тогава промяната разполови, разцепи живота на всички ни – бе едновременно и неистова еуфория, и неистова болка. В подобни разтърсващи исторически мигове поезията винаги е и утеха, и смислен свят, в който се приютяваш, преоткриваш и пречистваш… Телевизионните предавания дойдоха после, когато живото общуване „попритихна“. 13 минути поезия по БНТ си бе истинско чудо, не трая 3 дни, но не трая и дълго. Не съм се питала каква е връзката на поезията с гражданското общество, но несъмнено ярките думи „отглеждат“ и ярки, несмирени хора…
– Да си жена поетеса има ли днес дръзкото предизвикателство, като по времето на Багряна, Дора Габе, Яна Язова? Или феминизмът е окончателно победил?
– Дръзко предизвикателство – не, но храбра сложност – да. Сигурно тъкмо защото е победил феминизмът, при нас той победи отдавна – с кранистките, тъкачките многомашиннички и прочие. Т.нар. социализъм привидно изравни жените с мъжете, натоварвайки ги с още непосилия. Днес е горе-долу същото: жените мъкнат триста раници, възпитават и отглеждат децата си, често отглеждат и мъжете си, работят, печелят, тичат, вдъхновяват се и вдъхновяват. Голяма, несвойствена и понякога тъжна битка. Като прибавим към нея появата на новия вид чалга жена, която преходът отгледа и „институционализира“, цялата плът, глупост и силикон, ще се убедим, че победата на феминизма е пирова.
– А каква съдба бихте избрали, ако не бяхте поет?
– О, не знам кой кого избира… Може би да отговоря на въпроса с първите редове на едно от най-хапливо-самоироничните ми и най-обичани, превеждани и четени стихотворения:
„Ох, ще си отрежа главата!/Нищо не свърших докрай,/но това ще го свърша. А можех/да отворя сладкарница,/да се завтека в бизнеса,/да стана ТV звезда, французойка/немкиня, боркиня, светиня/на цял народ, домакиня/от най-висок ранг и калибър,/партийка и ренегатка,/депутатка от първия ред,/собственичка на жилище/в ЖК „Обеля-2“, дописник/на „Култура“, мутреса,/ ченге и министър, а можех/поне да науча детето си/ да заспива само, можех,/ но не можах…“
Росица Цонева, Лъчезар Лозанов
