Преди век на днешния ден при кота 1050 до река Черна снаряд ранява тежко подполковник Борис Дрангов, който вечерта на същия този 26 май 1917 г. отива завинаги в безсмъртието. Достойният офицер е повишен посмъртно в звание полковник. Паметта и делото му са хвърлени в тежка забрава след 9 септември 1944 г. Тогава такава е съдбата на всички пълководци, воювали за независимостта и обединението на България. Не са пощадени дори генералите Георги и Владимир Вазови. А батко им Иван е заличен от учебниците като „великобългарски шовинист”, защото написал стихосбирката „Под гърма на победите”.
Кирил Дрангов на панихида за полк.Борис Дрангов, Скопие, 1942 г. В по-късни времена името на полковник Борис Дрангов излиза изпод тежката надгробна плоча на забравата. Дори през 70-80-те години на миналия век се пишат статии и книги за него като за образец на командир и военен педагог. Но в тези писания фамилията Дрангов престава да съществува след неговата гибел. Никой не споменава за черната драма на Дранговите потомци.
Вечерта на 7 юни 1946 г. в къщата на столичната улица „Иван Шишман” № 37 нахлуват, разбивайки вратата, двайсетина цивилни с насочени автомати и пистолети. Това е домът, посторен от Георги Занешев, някогашен емигрант от Воден, Егейска Македония, намерил убежище в майка България. Той е тъст на Кирил Дрангов, първородния син на полковник Дрангов. В къщата заедно с него живеят дъщеря му Надежда, съпруга на Кирил, и двете му внучета Райна на 11 години и Борис на 9. Те носят имената на полковник Борис Дрангов и на съпругата му Райна, която
след героичната му смърт на фронта
сама отглежда тримата им синове.
Възпитан от баща си в родолюбие, едва 15-годишен, Кирил е доброволец на фронта през 1916 г. След войната завършва с отличие Юридическия факултет. Още като студент свързва съдбата си до края на живота си с ВМРО. Става един от най-близките съратници на Иван Михайлов. Доказва на дело
непоколебимостта си на борец
На 12 септември 1924 г. над организацията са надвиснали тежки облаци. Убит е Тодор Александров и Михайлов търси пътища за сплотяване и за отстраняване на съперниците от крилото на генерал Александър Протогеров, за които има сведения, че се опитват да сключат политически съюз със сили, ръководени от Москва. Кирил Дрангов не се колебае, когато трябва да натисне спусъка срещу Алеко Василев, наричан Пашата, който е доверен човек на Протогеров и основен участник в убийството на Александров. На Шестия конгрес на организацията е избран за пунктов началник на София. На Осмия конгрес на ВМРО от 1932 г. става запасен (резервен) член на Централния комитет. Дамоклевият меч пада върху ВМРО на 19 май 1934 г., когато Кимон Георгиев завзема властта чрез военен преврат. Ударите на неговата „обнова” са насочени срещу всички партии, но най-вече срещу ВМРО, която също е забранена. Иван Михайлов напуска България. Кирил Дрангов е арестуван в Лом и затворен в казармите, а по-късно
като особено опасен „елемент”
Писмо от фронта на полк. Дрангов до сина му Кирил – 9 май 1917 г. е преместен в ареста при Софийските погреби (мястото, където днес се шири Южният парк). Репресиите срещу него продължават с изселвания в Севлиево и в Горна Джумая. Въпреки тях първородният наследник на полковник Дрангов остава непреклонен и с радост дочаква влизането на българските войски в Скопие през 1941 г. Веднага след това той се установява със семейството си в бащиния роден град, където открива адвокатско бюро и не забравя делата на ВМРО. През юни 1944 г. като отличен юрист е поканен в правителството на Иван Багрянов, но отказва. Категоричен е, че не може да бъде министър, който ще разписва заповеди за 50 000 лева за партизанска глава. През септември 1944 г. се завръща по тайни пътеки в столицата.
Знае, че е определен за жертва
Новите ветрове в страната, диктувани от Москва чрез все още намиращия се там Георги Димитров, са обрекли ВМРО на предстояща кървава разправа. Трябва да се угоди и на Сталин, и на Тито, с които е замислена насилствената „македонизация” на Пиринския край. А в София като един от началниците на Държавна сигурност се подвизава Лев Главинчев, също някога боец на ВМРО, но от Протогеровите хора, преминал след това безрезервно на страната на комунистите. Кирил отказва предложения да напусне страната. Вярва, че скоро нещата ще се променят, терорът ще бъде победен от демократичните сили, които наравно със Съветския съюз са участвали в разгрома на хитлеризма. Но съдбата в лицето на тримата големи от Ялта е решила друго. Дранговият род се изправя пред своята кървава трагедия.
Кървавият погром срещу ВМРО
8 юни 1946 г.
Лев Главинчев (първият вляво) начело на строя офицери от ДС, с които ще извърши и кървавия погром срещу ВМРОВ зловещата нощ на 7 срещу 8 юни 1946 г. в къщата на ул. „Цар Иван Шишман” № 37 нахлуват офицери от Държавна сигурност. Отвеждат съпругата на Кирил Дрангов – Надежда, в Дирекцията на милицията на „Лъвов мост”. Двете деца Райна и Борис са заключени в една от стаите. Тъстът Георги Занешев уплашено наблюдава как се преобръщат мебели, разпарят се дюшеци и юргани. Обискът е вандалски, но възрастният човек се моли да не тръгнат към тавана. Когато това става, настъпва трагедията. Разнасят се изстрели. Първоначално стъписани, цивилните от ДС побесняват. Дори не са предполагали, че
търсеният под дърво и камък
Кирил Дрангов се крие в собствения си дом. Таванът е обсипан с куршуми от автомати. Занешев е използван като жив щит. В по-късни доклади на ДС е описано, че Дрангов се е самоубил, като преди това е застрелял шестима от преследвачите си. Според дъщеря му Райна това едва ли е било така, комунистите са преувеличавали жертвите си, за да изглежда „подвигът им” още по-героичен. Съседите разказали, че от къщата са изнесени три трупа. В утрото на 8 юни окървавената къща е посетена от министъра на вътрешните работи Антон Югов и от Лев Главинчев, сякаш за да се убедят с очите си, че Кирил Дрангов наистина е убит. Особено доволен е Главинчев. Сърцето му на протогеровист се чувства отмъстено и удовлетворено.
На този 8 юни 1946 г. се развихря кървавата разправа срещу ВМРО. Над 200 видни представители на организацията са или избити, или затворени в Пазарджишкия затвор, където намират смъртта си след година. Пътят към насилствената „македонизация” на Пиринския край е разчистен.
Надежда Дрангова се връща пребита от „малката справка”. Незабавно е изселена заедно с децата в Несебър. На курорт, би казал някой днес. Ала тогава Месемврия е прашно градче на края на света, маларично горещо през лятото и кошмарно влажно през зимата, със змийски свърталища на мястото на днешния „Слънчев бряг”. Въпреки че е завършила фармация в Австрия, Надежда е
лишена от правото на работа
и едва не загива от глад с децата. По-късно успява да замени „курорта” с Ихтиман, по-близо до София. Никога не й връщат софийското жителство, макар че след 1963 г. успява да се върне в столицата. Жителството й е определено като „постоянно временно”. Нейната трагедия не е свързана само с убийството на Кирил. В кошмарните дни около 8 юни 1946 г. тежко е ранен брат й Асен, също активен деец на ВМРО, който остава инвалид до края на живота си. Въпреки всички преживени кошмари доживява демократичните промени.
Синът им Кирил, носещият името на дядо си Борис, става свещеник и служи в македоно-българската епархия в Торонто. Дъщерята Райна преминава през всички изпитания на забраните децата на „народните врагове” да могат да учат и все пак завършва право. Доживява възстановяването на ВМРО след 1990 г., в което участва активно.
