Елена Панайотова дебютира в театър „София” с „Женитба” на Гогол. Превърнала е пиеса, писана преди повече от 150 години, в нещо особено актуално. Авторът е безмилостен търсач на мъртви души в тогавашното общество и най-често рисунъкът му е социален, доминиран от гротесковото и сатиричното. Режисьорката е наляла чувственост и няколко капки романтика, които превръщат деградацията на институцията брак в универсална тема. Задаваш си въпроса – при този сблъсък на различни типажи изобщо възможно ли е да се установи предсказуемост във времето по така познатия от столетия начин. Да бъде бракът или не, е въпрос, въплътен в персонажи с контрастни, парадоксални характери, сред които се откроява искрящата чувственост на младата София Маринкова (Агафя) и Юлиан Рачков (Подкальосин). Играта на Рачков освен чрез диалога изразява сложните преходи от „да” към „не” и чрез мълчалив миманс и рязък диапазон на интонациите. Темпоритъмът на пиесата е сгъстен и не изпуска вниманието на зрителя до последния момент в сюжета.
Екипността от равностойни актьорски изпълнения придава плътност на внушението, а образите са особено запомнящи се с категоричността на безсмислената си ценностна скала. Мъжките изисквания, които за времето си са били конкретно исторически – в пиесата на Елена Панайотова придобиват универсален характер, в който липсата на истинска необходимост е комично определящ фактор. Кандидатът иска Агафя да знае френски, без самият той да го владее. Всеки от героите е мотивиран от нещо, което няма допирателни с чувствената любов: материално състояние, самота, предразсъдъци. Ярко е присъствието на Юли Малинов (Кочкарьов), който сякаш е жизненият прототип на бъдещия Остап Бендер – витален, изобретателен комбинатор. Мичманът Жевакин (Михаил Милчев), Пържени яйца (Николай Върбанов) и слугата Степан (Илия Виделинов) не допускат в екипната си игра спадове в напрежението – всеки от тях е щрихиран с доминанта, която натрапчиво се налага със своите контрасти в съзнанието ни.
Еуфорично е присъствието на женските образи – сватовницата Фьокла (Невена Калудова), лелята Арина (Лора Мутишева) и Дуняша (Симона Халачева). Освен изключителната динамика и енергия те внасят привидна емоционална непредсказуемост – суматоха, внимателно подчинена на темпоритъма и на редица обрати в сюжета. Пиесата не дава отговори, а по-скоро задава въпроси, важни и за съвременните млади хора. Дали вярната посока е в необвързаното съжителство, така масово разпространено напоследък? Колкото и да са силни напъните да се реабилитира статусът на брака в съвременното ни общество, очевидно е, че за част от обществото ни те са несъстоятелни.
Костюмите са дело на Николина Костова-Богданова. Сценографията й е пестелива, лаконична – позволява зрителското внимание да се съсредоточи върху героите, а не в детайлите и подробностите. Музиката е дело на Христо Намлиев, хореограф е Росен Михайлов.
