– В началото на промените проблемите бяха обратни на днешните –армията ни беше голяма и имаше вече излишно въоръжение, а авиацията ни разполагаше със 17 вида бойни машини. Съгласен съм с министъра, че проблемите вървят оттогава, не отсега. Но бащата на „риформата“ беше случайно попадение, можеше и друг да бъде на стола на военния министър. Тогава България беше изправена пред предизвикателството да определи накъде да върви, за да има желаното от нея бъдеще: в сигурността, в икономиката, в образованието. Ръководителите й трябваше да проумеят кои пера на бюджета ще пълним най-добре и какви дългосрочни харчове ще имаме, за да се предприемат още в началото на промените. Такъв харч е превъоръжаването на една армия, дотогава член на Варшавския договор, съществувала в друга концепция, в която е осъществявала отбранителни и настъпателни операции. Отпаднаха задължението и огромна част от нещата, които го осигуряваха, станаха ненужни – боеприпаси, бойна техника, не можеш да ги изхвърлиш на улицата и някои и досега стоят по складовете. Ако тогава политиците ни бяха проумели предизвикателството, а не си гледаха в пъпа дали е червен, или син и бяха седнали заедно, щяхме да се погрижим за съдбата на над сто хиляди семейства. Защото изхвърлянето на хората от армията протече по непланиран, брутален и обиден за военнослужещите начин. За това, че не седнахме политиците и военните на една маса, не е виновна дори „риформата“, а незрялата ни политическа класа. А хората в армията платиха цената. И досега се говори за вините в миналото, но то по никакъв начин не ни отправя в бъдещето.
Затова, когато постепенно се изчерпа ресурсът на бойната авиация и практически слезе под нулата, панически търсим изход. И трите ни вида въоръжени сили са изчерпали възможностите си – в Сухопътните няма кадри, авиацията все повече няма на какво да лети, а флотът е сведен до символни единици. И това е резултат от дълбокото ни национално неразбирателство, а 25 г. по-късно армията ни трябва да осигурява способности за участие в мисии. Превръща се в част от съюзни сили с определен тип функции, а териториалната ни отбрана е тясно обвързана с хипотезата на член 5 на договора за НАТО…
– Но самият Алианс очаква да гарантираме определени способности?
– Нашите способности са около контингентите ни за мисии с личен състав, някакво количество авиация и бойна техника, както и с високопрофесионалните ни военни медици.
С което не решаваме въпроси от националната ни сигурност, а от съюзните ни задължения. Но всяка уважаваща себе си държава мисли първо за националната си сигурност. Когато сме я докарали дотам, че няма и много интерес към военната професия, ако хвърлим поглед много напред, в един отворен свят, в който живеем, може би все повече ще излиза въпросът – а нужна ли ни е досегашният тип армия от гледна точка на международните отношения. Защото тя все повече се превръща в машината вътре в обществото, която гарантира, че при нужда има сила да защити границата или при бедствие – да спасява гражданите на държавата. Но това са „странични ефекти“ за една армия. И не се създава армия само заради тях. И ако сме я докарали дотук, дали моделът не е този на символно присъствие на ВС като във Финландия… Казвам го въпреки професионалната ми свързаност с Българската армия.
С течение на времето според мен ще възникне и този въпрос, защото в националната сигурност не може да се работи на принципа „Да не дава Господ…“.
– Един от най-променяните закони е ЗОВС. Нужна ли е промяна в законите в системата за сигурност?
– Ситуацията, която описваме, не се вписва в съществуващите закони. През годините почти никой не иска и не прави усилие да подреди двора на сигурността заради привлекателните възможности за лобистки интереси. В целия свят поръчките около армията са сред най-тлъстите дробчета.
В България голяма част от богатството се е натрупало около двете войни в началото на миналия век – от прокъсани шинели или скапана храна за войниците на фронта. И следват богаташка къща на „Витошка“, децата, възпитани в чужбина, и изискани обноски, с презрение към простия народ…
И сега се нагледахме на програми и промени в законите. Но ако трябва да се подреди сферата на сигурността, ни е необходим солиден закон за националната сигурност. Защото така обичаната система за сигурност не е подредена. Има дублирания и двойни харчения, скриване един зад друг в отговорностите, допълнителните разпоредби раждат сложни взаимодействия на отделните сегменти в системата. Само по причина, че не е изпипан онзи закон над всички тях, който да урежда тези взаимодействия и отговорности или кой в определена ситуация е водещият.
Обясненията са, че системата за сигурност е твърда система, а животът бил гъвкав. Е, аз предпочитам твърди правила и да знаем къде отиват парите. Затова законът за национална сигурност е хвърлена ръкавица към всяко ръководство.
Новият екип на министерството на отбраната, а и този на МВР показват воля да свършат тази работа. Но трябва да се анализира ситуацията в дълбочина и да се преодолее съпротивата на интересите срещу такъв закон. Само стратегии не стигат, трябва и такъв работещ закон, който да ги приземи.
Целта е да се намери мястото на елементите и да се осигури взаимодействието между тях. А не всеки от своето място в коневръза да си измисля правила. Пробив ще е консенсусът на националните институции. А яснотата ще е в полза на националната общност, обратното е в полза на лобитата и корпоративните интереси.
Организираното взаимодействие на основата на закон за националната сигурност разпределя местата на всички в системата, а и не е задължително всеки сегмент да си има закон, за някои е достатъчен и подзаконов акт. Нужна е яснота и оптимизация в системата и как се действа в кризисно отношение.
Имаме голям дефицит в подреждането на двора на сигурността. Докато оставяме нещата в хаотично състояние, най-голямата заплаха за сигурността ни сме самите ние. И управлението на системата да е гъвкаво, а не липсата на система да се нарича гъвкавост. Иначе ще променяме законите безкрайно.
