Постепенно документалният филм „Пустиняци“ на режисьора Цветан Драгнев получава своето признание и завоюва отличие след отличие. Последно беше номиниран за най-добър филм – наградата на Българската филмова академия за 2017-а.
На малка запустяла гара влакът спира само заради разписанието. Никой не слиза и не се качва. На гарата живее семейството на пенсиониран стрелочник. В близкото село поети копаят гробове. Стар дядо търси любовната круша. Овчар мечтае за сладолед в ресторант. Фелдшер философ се грижи за самотна възрастна жена. Дванайсет пустиняци говорят за живота в най-бедния район на ЕС – Северозападна България. Филмът е мозайка от портрети от живота на селата в България, изповед на малките хора за големите неща –кравите, живота, вярата, смъртта, ползата от кучетата и мишките и нуждата от руси сервитьорки, Жан-Пол Сартр иекзинстенциализма, речния риболов и старите врачки.
Сценарист е Христо Илиев–Чарли, а оператор Пламен Гелинов. „Искахме да направим филм за провинцията, дълбоката, дето много-много не я показват“, казва Цветан Драгнев пред БНР. А пустиняци е дума в смисъл на самотници. За част от интересните и колоритни хора, които екипът открива, просто не е имало място в ограниченото време на лентата. Сред тях са овчар, според който има само 99 билки в света, които знае поименно, и че те са около селото. Сред непоказаните е и англичанин, който сам строи малка дървена къща и благославя България. А един мъж почти изпълнява мечтата си да има соцавтобус „Чавдар“, паркирал го пред дома си, само дето няма още пари за акумулатор… Режисьорът споделя, че екипът бил впечатлен от своеобразната духовност и мъдрост на героите на филма.
