„Помня, че помежду русите се носеше глух ропот против генерала Игнатиева: кривяха него, че представил много слаба Турция, та войната се почнала с недостатъчни сили. Други набеждаваха генералите Криденера и Шилдер – Шулднера, които имаха греха да носят немски имена”.
Худ. Николай Дмитриев Оренбургски
Всяко руско мнение тогава безспорно се приема безрезервно и от току-що освободените българи, които, както пише в същия спомен Вазов, светкавично заменят фесовете с калпаци, капели, та дори с женски забрадки, а турските думи, та дори и много от българските – с нещо като „руски”. Та дори разтревоженият сторонник за чистотата на българския изказ Иван Богоров дотърчал спешно в Свищов да спасява родния език от русизми.
И докато на Игнатиев и на Скобелев все пак може да се „прости”, тогавашната българска обществена мисъл, за която всичко руско е свято, но всичко западно – противно на руското, т.е. лошо, виждат в име като
Криденер виновник за
спрелия пред Плевен вихрен набег към свободата
Освободителят на Никопол, София и Пловдив
Николай Павлович Криденер въпреки немската си фамилия е руски генерал от пехотата. Роден е през 1811 г. Произхожда от старинен дворянски род, поради което носи по наследство титлата барон. Завършва Николаевското военноинженерно училище.
Служи като командир на елитни полкове. Генерал-лейтенант е от 1865 г. С такова звание поема в освободителсния поход през 1877 г., когато руските войски преминават Дунава. При подготовката на Руско-турската война е назначен за командир на 9-и армейски корпус и началник на Западния руски отряд. На 4/16 юли 1877 г. отрядът успешно превзема силната Никополска крепост. След това обаче следва първата несполука. Откъсналият се от незастрашения Видин Осман паша напредва в боен марш към Плевен. Задачата на генерал Криденер е да пресече пътя му и да му попречи да влезе в крепостта или да го изпревари и пръв да се укрепи в нея. Не успява, което реално спира вихреното руско настъпление.
Но генерал Криденер продължава достойната битка за българската свобода. В хода на зимното преминаване на Стара планина е началник на части от Западния отряд на генерал Гурко. Участва в превземането на София и в зимното настъпление в Тракия, където окончателно са разбити армиите на Сюлейман паша и Вейсел паша. Бойната колона на генерал Криденер освобождава Пловдив след вихрения набег на конниците на ротмистър Бураго.
След войната е повишен в звание генерал от пехотата. Помощник е на началника на Варшавския военен окръг. Умира през 1891 г.
Това всъщност продължава и доста дълго време, след като българите заживели свободно. Също отразено от Вазов в разказа му „Негостолюбиво село” – юни, 1901 г. В него руският дипломат Матвеев, любител на велосипеда – новост, която самият Вазов дълго време не приема и нарича „дяволски колца”, попада в едно нашенско село близо до Враждебна – място, твърде далечно тогава от столицата. В центъра, на мегдана, се среща с дипломат от друго посолство, с когото си
говори на немски
А след това, пламнал от жегата, иска от кръчмаря разхлада с недотам точния израз „Хей, давай мене хладната водата!”. Реакцията е – лениво и презрително мълчание. Това става и при молбата за малко хляб, сирене, яйца, с които гладният пътник да се подкрепи. Събралите се на мегдана селяни също цъкат отрицателно и казват, че и в къщите няма нищо за ядене, децата им гладуват, де да имаше, що да не продадат на пътника. И срещу щедро заплащане – пак отрицателно цъкане с език. „При вида на това безсърдечно отношение – защото не можеше да няма в селото вода, хляб и всичко – той пламна от ярост и избълва въз тях една руска псувня, останала фамилиарна у нашите селяни още от
руската война
Чудно нещо. Вместо сръдня и докачение да покажат, селяните си продумаха нещо весело, па го приближиха.” Когато най-после разбират, че е истински руснак, следва триумфално въвеждане в кръчмата. „Ела, господине, всичко дал господ у нас: и студена вода, и вино, и хлеб, и пиленце за христиени като ваша милост. Ху, да се не види макар, как не ни напсува по-рано, да се сетим, че си наш чиляк.” Това се случва във Вазовия разказ, където причината за железния мълчалив отказ пътникът да бъде нахранен, е проста – чули го нашенци, че говори по чуждому, взели го за немец!
Та така и през войната. Геройски сражаващи се за свободата ни генерали били за нашенци виновни, когато нещата се „закучели”. Само защото носели немски фамилии. А всъщност те са чистокръвни руски благородници, от стари дворянски фамилии. Имената може да са свързани с някоя от руските императрици, които по принцип идвали на престола от германските княжества и с потомци на някой от нейната свита. Трябва да се отчита и „присъствието” на Финландия и на Прибалтика в Руската империя. Но кой да го каже тогава на нашенци. Пък и нали, както казва пак Вазов: Но в несполуката някой винаги трябваше да се намери крив…”
Генералът, който не позволи на Сюлейман паша да се укрепи в Одрин
Юрий Иванович Шилдер – Шулднер, е роден на 4 май 1816 г. в гр. Витебск в семейството на потомствен дворянин. Завършва офицерско училище за дворяни, наречено Дворянски полк, и Николаевската генералщабна академия.
По време на Руско-турската война е командир на 5-а пехотна дивизия, включена в състава на Западния руски отряд с командир генерал-лейтенант Николай Криденер. Сражава се в битката за Никопол, като прекъсва пътя за отстъпление на Никополския турски гарнизон към Плевен. По този начин пресича опита на турското командване да удвои османския гарнизон на Плевенската крепост. Командир на отряд е при първата атака на града. Води бой с армията на Осман паша при с. Буковлък и Янъкбаир. При втората атака на Плевен командва частите на десния руски фланг. Участва в зимното преминаване на Стара планина и в превземането на София. При настъплението в Тракия участва в разгрома на Сюлейман паша, като пресича пътя му за отстъпление към Одрин и опита му да се укрепи там като последна крепост пред руското настъпление към Истанбул.
Смъртта пресича житейския път на генерала на 7 май 1878 г. в Одрин.
