Министерство на отбраната
информационен център

Последвайте ни!

Търсене
Close this search box.

Коридор №8 след 1989:Гръцко ембарго, нефтопровод и много обещания

[post-views]

Пламен Димитров
Установяването на комунистическа власт в България, Югославия и Албания след Втората световна война не се оказва предпоставка за засилено икономическо и културно-политическо сътрудничество между тези три страни. През 1948 г. югославският лидер Йосип Броз Тито влиза в остър конфликт със Сталин и напуска политическата орбита на Кремъл. Скоро след това албанските комунисти поемат по свой собствен път на развитие, успяват да се скарат както с Москва, така и с Белград и накрая се самоизолират. България пък остава верен сателит на Съветския съюз и това не й помага да развива по-тесни отношения с Република Македония, която се конституира като една от съставните части на югославската федерация. Съответно идеята за железопътна връзка между София и Вардарската долина минава в забвение.

 

Рухването на комунистическата система в Източна Европа в началото на 90-те години на миналия век рязко

променя геополитическите реалности на Балканите

Колони от камиони се извиват на българо-македонската граница през 1994 г. след като Гърция налага търговско ембарго на Скопие.

Фото в. „Капитал”

Югославия се разпада в хода на поредица от кървави етно-религиозни конфликти, България се измъква от опеката на Москва, а Албания отново се отваря към света и към съседите си. Като сериозна икономическа сила Гърция предприема бизнес експанзия на територията на северните си съседи и се стреми да ориентира новите транспортни комуникации по посока север–юг. Към средата на 90-те години засилен интерес към Балканите проявява единствената тогавашна суперсила САЩ – първоначално с цел регулиране на конфликта в Босна и Херцеговина, но след това и с оглед на насърчаване на регионалното икономическо сътрудничество.

Така старият проект за железопътна връзка между София и Скопие отново излиза на дневен  ред, но вече допълнен и с идеи за уплътняване на комуникациите по това трасе и със скоростен автомобилен път, електропроводи, редовна самолетна линия и петролопровод. Възниква и необходимостта от продължаване на връзката между Черно и Адриатическо море в западна посока към Италия, която е сред петте най-големи европейски икономики. Така се ражда концепцията за Коридор номер 8 – един от десетте паневропейски транспортни коридори. Неговият виртуален (засега) маршрут е следният: Варна/Бургас–Пловдив–София–Кюстендил–Крива паланка–Куманово–Скопие–Тетово–Гостивар–Кичево–Струга–Елбасан–Тирана–Вльора–Италия.

Към края на 20 век евентуалната реализация на Коридор номер 8 означава отдалечаване на Република Македония от нейната бивша метрополия Белград, преориентиране на българската външна търговия, която по времето на комунизма е насочена главно на североизток към Съветския съюз, и превръщането на Албания в свързващо звено между Балканите и Италия. Не е изненадващо, че с оглед на тези цели

американците дават силна поддръжка

за Коридор номер 8, а Сърбия и Гърция нямат интерес от неговата реализация, защото той би намалил тяхната роля като търговски и политически партньори (гърците дори опитват да играят ролята на ментори) за трите бивши комунистически държави от Южните Балкани. Русия също е склонна да подкрепя своите стари балкански съюзници Сърбия и Гърция, макар че по времето на президента Елцин тя е в геополитическо отстъпление и трудно може да упражнява влияние в Югоизточна Европа.

photo_verybig_487Важността от отварянето на стабилен южнобалкански транспортен коридор по линията изток–запад е подчертана от търговското ембарго, което Гърция налага на Република Македония през 1994 г. Упорито отказвайки да приеме името на своя новопоявил се северен съсед, Атина се опитва да сломи съпротивата на Скопие, като затваря солунското пристанище за всички стоки, предназначени за Република Македония. Особено тежки последици има петролното ембарго. Изведнъж Бургас става главното македонско нефтено пристанище. Оттам до Скопие нефтът се транспортира с цистерни и това спасява македонската икономика от колапс. Всички гръцки стоки, изнасяни за Република Македония, също започват да минават през България.

Година по-късно Гърция вдига търговското ембарго срещу своя северен съсед, но така и не приема името Република Македония – спор, нерешен и до днес. Дейтънският мирен договор от 1995 г. пренасочва вниманието на американците към Южните Балкани и през 1996 г. те

лансират т.нар. план „Шифтър“ –

форум за дискусии и съвместно осъществяване на програми и проекти, които да направят региона по-привлекателен за чуждестранни инвестиции. Т.е. – САЩ са готови да насърчат проектите от Коридор номер 8 с препоръки, съвети и подходящ политически натиск, но не и с безвъзмездна финансова помощ или изгодни кредити.

Най-впечатляващият икономически проект в Южните Балкани, зад който застават американците, е идеята за построяване на петролопровод от Бургас до албанското пристанище Вльора на Адриатическо море. Целта е нефтът, експортиран от Русия и каспийските републики през Черно море, да заобиколи Босфора и Дарданелите и да излезе на дълбоководно средиземноморско пристанище. Трябва да се отбележи обаче, че макар да има политическото рамо на Вашингтон, този проект от самото си начало е частен, а до голяма степен и фамилен. Негов двигател е американецът с македонски произход Вуко Ташкович, а след смъртта му през 1997 г. начинанието е подето от неговия син Глигор Ташкович – нюйоркски бизнес консултант, който между 2006 и 2008 г. бе министър без портфейл в македонското правителство на Никола Груевски. Тръбопроводът Бургас–Вльора е планиран с дължина 912 км, капацитет от 37 млн. т годишно и по предварителни изчисления би струвал 1,5 млрд. долара. За строителството му в САЩ е регистрирана специална компания – Албанско-македонско-българска нефтена корпорация (АМБО).

Главните предимства на проекта АМБО са две: първо, той завършва в дълбоководното пристанище Вльора, където могат да влизат големи танкери, и второ, начинанието има силната политическа подкрепа на САЩ, които платиха неговото технико-икономическо проучване. Смята се, че тръбопроводът ще може да привлече солидно частно финансиране от САЩ и евентуално кредит от „Ексим банк“. България, Република Македония и Албания също подкрепят този проект и определят входно-изходните точки на тръбопровода на своя територия. Това обаче не е достатъчно, защото трите балкански страни нямат нито нефт за транспортиране, нито свободни пари, с които да участват в начинанието. В крайна сметка непреодолима трудност се оказва осигуряването на суровина, която да тече по трасето от Бургас до Вльора. Руските държавни компании едва ли биха пуснали своята суровина по „американския“ тръбопровод, а експлоатацията на гигантското казахстанско находище Кашаган в Каспийско море се отлага многократно и поради това Босфорът все още успява да поема съществуващия танкерен трафик. От началото на 2007 г. досега по тръбопровода Бургас–Вльора няма никакво развитие и той, изглежда, вече е минал в историята.

В края на 90-те години

Европейският съюз също се ангажира

активно с регионалното сътрудничество на Балканите. През 1999 г. на среща на външните министри от ЕС в Кьолн е даден старт на Пакта за стабилност в Югоизточна Европа. Работата по тази инициатива е структурирана в три групи: по демократизацията и правата на човека; по икономическото възстановяване, развитието и сътрудничеството; и по въпросите на сигурността. Макар че правят многократни опити, България, Македония и Албания така и не успяват да вкарат проектите от Коридор номер 8 в списъка за финансиране от пакта за стабилност. Междувременно през 2001 г. в Република Македония избухва въоръжен конфликт между албански бунтовници и силите на реда, който отдалечава във времето всички регионални икономически проекти. Така съдбата на Коридор номер 8 ще се решава през второто десетилетие на нашия век, когато България вече е член на ЕС, а Македония и Албания – кандидатки за членство.

 

Най-ново

Избрани