„Изведнъж Радецки пристигна със гръм!” – Всички помним тази знаменателна Вазова строфа от „Опълченците на Шипка”. След която можем да въздъхнем – спасен е свещеният връх, спасена е победната война, спасено е освобождението на България. Само понякога, в ранните ученически години, възникваше понякога известно недоумение. Знаехме, че с името Радецки е корабът, превзет от Ботев, за да премине четата му на родния бряг. И това име, покрай поета и войводата, също беше станало символ на свободата. Но как така от Дунава параходът се е изкачил чак на старопланинския връх…
Той е роден на 28 юли 1820 г. в Полтавска губерния. Произхожда от дворянско семейство на потомствен офицер от белоруския шляхетски род Радецки-Микуличи. Семейната традиция повелява младият благородник да поеме
по пътя на бащии деди
Учи от 1834 г. в Главното военно инженерно училище. Завършва като полеви инженер-прапоршчик на 13 август 1839 г. Продължава образованието си в 2-годишен научен курс за инженери офицери. След завършването му от 1841 г. започва действителна военна служба във Варшавската инженерна част, а само година по-късно дългът го изпраща в Грузинския инженерен окръг.
Фьодор Радецки, както голяма част от другите военачалници, водили полковете в Освободителната война, натрупва богат боен опит в Кавказ, където воюва близо 30 години. Служи в Чеченския отряд. Оценен от командването, завършва Николаевската академия на Генералния щаб. Завръща се в Кавказ и служи в Лучекския отряд. По-късно е командир на Дагестанския пехотен полк. Още там получава ордените „Свети Георги“ IV ст. и за „За храброст“. След приключване на военните действия в Кавказ е командир на пехотни дивизии. Военното звание генерал-майор получава през 1860 г., а генерал-лейтенант през 1868 г. Няма как такъв вече изявен боен командир да не е и в основните редове на руската армия при подготовката на Освободителната война. В навечерието на Руско-турската война е назначен за командир на VIII армейски корпус на Дунавската руска армия. Участва в десанта за преминаване на Дунав при Зимнич–Свищов в първия ден на руското настъпление на 27 юни 1877 г. Награден е с Орден „Свети Георги“ III ст. Още от стъпването на българска земя бойната му орис му отрежда да участва във всички сражения, като най-драматичното е при отбраната на Шипка.
Като началник на Южния отряд командва тежките отбранителни боеве по време на Шипченската епопея, която решава съдбата на войната. Ако амбициозният Сюлейман паша бе успял да преодолее отбраната, изнесена от опълченските дружини и немногобройните руски части, и бе успял да се притече на помощ на обсадения в Плевен Осман паша, може би свободата на България нямаше да изгрее на 3 март 1878 г. В жаркото пладне на решителния 11 август 1877 г. генерал Радецки лично повежда не повече от 200 бойци към върха. Важен е обаче не броят им, а тяхната поява начело със самия командир. Психологическият ефект е решаващ. Оределите бранители добиват нови сили. Атакуващите и изтощени османлии не знаят каква сила е пристигнала в помощ на защитниците на върха и рухват.
Спасена е Шипка, войната и свободата на България
Този преломен момент звучи по вазовски простичко: „Още миг – ще падне заветният хълм. Изведнъж Радецки пристигна със гръм!”
Радецки е и един от героите на невероятното зимно преминаване на Балкана, водено от дръзкия генерал Гурко. Въпреки падането на Плевен на 10 декември 1877 г. никой не предполага, че в условията на суровата зима руските командири ще се решат на рискован поход през преспите на заледения Балкан. Очакванията са, че активните военни действия ще се развиват чак през пролетта. А дотогава амбициозният и търсещ реванш Сюлейман се готви да превърне София във втори Плевен – там се градят табии, разполага се артилерия, трупат се запаси и боеприпаси. Ударът обаче е зашеметяващ. Гурко и Радецки минават Балкана не през традиционните и начертани на картите проходи, а през неизвестни пътеки, по които обикновено само лятно време може да мине най-много конник, но не и огромна войска с артилерия и обози. Дори
британските съветници на турската армия са шокирани
Не само от невероятната дързост на руските генерали, но и от техния успех. Преодолели урвите и преспите навръх новата 1878 г., на 4 януари руснаците освобождават София.
За генерал Радецки няма отдих. В битката при Шейново атакуват три руски колони: лява – на генерал-майор Николай Святополк-Мирски, централна – на генерал-лейтенант Фьодор Радецки, и дясна – на генерал-майор Михаил Скобелев. Още неопомнили се от удара при София на 4 януари, турците и техният Вейсел паша понасят разгомяващо поражение на 8–9 януари 1878. Пленени са над 22 000 османски войници. Това е Централната турска армия. Други големи сили по пътя към Пловдив, Одрин и Истанбул няма. Свободата вече показва първите си лъчи, които ще изгреят в Сан-Стефано. Така генерал Фьодор Радецки, тръгнал от Свищов, удържал победата на Шипка, преминал зимния Балкан и освободил София, стига до
последната голяма битка
в Освободителната война. За отличните си бойни действия на 10 януари 1878 г. е повишен във военно звание генерал от пехотата и награден с Орден „Свети Георги“ II ст.
След войната генерал Радецки също е оценен високо. Става генерал-адютант и почетен шеф на 55-и Подолски пехотен полк. Служи като началник на Харковския и на Киевския военен окръг. Почетен член е на Николаевската военна академия. Почетен гражданин на Полтава и Санкт Петербург. Най-високото държавно признание получава през 1889 г., когато става член на Държавния съвет. Година по-късно смъртта застига в Одеса победителя в Шипченската епопея, достойния войн и един от прославените освободители на България генерал Фьодор Радецки.
