Западните Балкани са и риск, но и надежда за Европа

Дълбоко съм удовлетворен, че България избра за приоритет на председателството си на Съвета на ЕС европейската перспектива на Западните Балкани. Ние нямаме сами потенциала да решим този въпрос, но можем да го поставим ”на масата” и да съдействаме за неговото решаване.  И е жалко, че за 10-те ни години членство в ЕС подхождахме декларативно по темата за интеграцията на Западните Балкани и не водихме активна реална политика в този толкова ключов район за цялостната стабилност на ЕС. И самата ЕК подаде грешни сигнали за европейската перспектива на региона. Едва напоследък в Брюксел дадоха знак, че разбират как без стабилност и спокойствие в Западните Балкани не може да има стабилност и спокойствие и в ЕС. И двата сигнала, този за активността ни в процеса на такава интеграция, и на ЕК, че отчита необходимостта от нея, са надежда въпреки огромното закъснение. А ситуацията на Балканите е безпрецедентна и няма исторически аналог – всички държави в региона да гледат в една посока и да имат еднакъв външнополитически приоритет, насочен към интегрирането в ЕС. Това е златен шанс за региона.

 

Западните Балкани са изключително важни за сигурността на Европа. Но районът все още не е стабилен по няколко причини. Едната от тях е, че все още не са излекувани раните от разпада на Югославия.  Дори държави – членки на ЕС, като Словения и Хърватия, имат проблеми помежду си, какво остава за останалите. Горещите точки тук са плаваща величина – увеличават се или се намаляват във връзка понякога с вътрешнополитически проблеми като преди година. Тогава изведнъж се нагнети напрежение във връзка със серия от избори. Тогава очаквах след тях обстановката да се успокои. И след президентския вот в Сърбия и парламентарния в Албания и Косово това се случва. А в Македония се намери край на продължителната криза, макар и с не толкова стабилно мнозинство. Обаче има и

постоянно действащи критични точки

Такава е ситуацията в Босна, където трайно решение не е намерено. И едва ще може да се мине без нова международна конференция, условно наречена ”Дейтън 2”, най-добре инициирана от  ЕС. Защото там има взаимно изключващи се позиции и много тежки проблеми между Република Сръбска и Хърватско-мюсюлманската федерация. Република Сръбска няколко пъти поставя въпроса за независимост и също толкова пъти се отказва от искането си, защото властите в Белград, които до голяма степен дирижират поведението й, разбират, че ще понесат тежки обвинения, ако това се случи. И дори официално заявиха, че не подкрепят позицията за тоталното й еманципиране, излизането й от Босна и Херцеговина и присъединяването й към Сърбия. Но всичко това ни дава основание да окачествим Босна като една от точките на напрежение.

Втората точка на напрежение е Косово – с противоречията, с неизяснения статут и дълго проточилия се диалог между Белград и Прищина. Косово е в структурни отношения с ЕС и дори подписа споразумението  за стабилизиране и асоцииране, но същевременно не е признато все още от 5 държави от ЕС, които самите имат малцинствени проблеми: Испания, Гърция, Кипър, Словакия и Румъния.
Много сложен беше проблемът с Македония и, слава Богу, че Скопие излезе от продължителната политическа и институционална криза и съумя да даде позитивни сигнали чрез новия кабинет. Но да почакаме и видим реалните действия на тези

млади елити в Западните Балкани

Подценяването на наличието на тези нови елити е една от грешките на ЕС, защото те  лесно се поддават на външно влияние, независимо дали е добро или лошо,  и върху тях  може да се въздейства, включително до степен преориентиране на външната им политика.

До момента например единствената официално и международно призната граница в рамките на бивша Югославия е тази между Косово и Македония. Няма официално международно демаркиране и призната граница между нито една от другите бивши части на федерацията, включително и границите на Хърватия, на Сърбия. Сега тече процес на демаркация между Косово и Черна гора и  това създава проблеми въпреки подписаното споразумение. То не може да бъде ратифицирано от косовския парламент, тъй като според някои партийни структури с него страната губи територии. Тези проблеми ни карат да сме още по-внимателни и затова дори само  поставянето на  въпроса за европейското интегриране на балканските страни има своето значение. Но не бива активността за Западните Балкани на България да приключва с нашето председателство.

Но регионът има и своите

опорни точки на стабилността

забелязват се позитивни елементи и дори тенденции. Може да посочим  поведението на новото македонско правителство на Зоран Заев и съответното парламентарно мнозинство. То не само подписа договора за добросъседство с България, който се надявам да се реализира и от добра възможност да се превърне в трайна тенденция, но даде и други положителни сигнали, които понякога минават ”покрай ушите” на някои анализатори. Договорено е съвместно правителствено заседание с Албания, както и Косово. Това дава шанс да се интензифицират отношенията, да бъдат решавани спорните въпроси, да се залагат положителни тенденции.

Освен това диалогът между Прищина и Белград продължава да върви. Силен сигнал беше инициативата преди месец на сръбския президент Александър Вучич, който инициира и вътрешен диалог по темата Косово поради необходимостта да се намери решение на проблема. Заявления на държавния глава на Сърбия, че не може до безкрайност главата да се крие в пясъка, а истината трябва да се гледа в очите, определено дават надежда, че от Белград ще се полагат сериозни усилия за намиране на изход от омагьосания кръг. Това вероятно не  означава директно признаване на Косово, но  допускам, че Белград ще промени конституцията си и ще извади Косово от текста й. Има позитивни стъпки, поне от 1–2 г., че е възможно да се преодолее вековното историческо противопоставяне между Сърбия и Албания. Вучич наскоро заяви, че са на прага на историческо споразумение с албанците.

Самото Косово се стреми  да напредва по пътя на евроинтеграцията. Заради всичко това при една проактивна политика на Брюксел и разумно поведение на държавите от ЕС в региона може да разчитаме на по-трайно стабилизиране на Балканите.

Брюксел бавно и със закъснение разбраха, че основният въпрос в държавите от Западните Балкани е

икономическият проблем

и като следствие от него – огромната безработица, особено сред младите. Но надежда дава започналият преди повече от година т.нар. Берлински процес, който ангажира държавите от Западна Европа да съдействат на региона чрез общи инфраструктурни и друг тип проекти. Как звучи днес “магистрала между Прищина и Ниш”! А същата магистрала ще доведе Сърбия до албанския бряг на Адриатика, немислимо само преди години… И големите държави, и ЕС като цяло започват да разбират, че по-стабилната икономика в Западните Балкани ще реши много от проблемите им и ще създаде възможност да се покриват по-успешно критериите за бъдеща интеграция. А Осми коридор и свързването на Тирана, Скопие и София с излаз на Адриатика и Черно море ще оживи и икономиката, и човешките контакти в региона. Ние можем да влияем в тези процеси, включително и да не се изолира Македония,  заобикаляна от някои от другите инфраструктурни проекти. Икономическият просперитет на страните на Балканите само ще заздрави тяхната държавност и ще даде принадена стойност към сигурността на целия ЕС.  Явно в Брюксел вече разбират това.

Записа Росица Цонева