Григорий Распутин e образ в историята на Русия с особено свойство – по него полепват всякакви фантазии и измишльотини. Митологизиращо кълбо – с разнородни послания 100 години след убийството му, събирателен силует, който сгъстява своята плътност, за да се превърне в магнетичен синоним на абсолютното зло. Книгата „Распутин и залезът на Романови“ на американския историк Дъглас Смит (издателство „Милениум“, превод на Татяна Чипева) е може би най-амбициозното изследване, чуждо на екзалтациите, което се стреми да отдели обективната истина от полипите на митологемите.
Биографии, романи и филми създават цели опуси за мистерията как Распутин се издига на власт, става довереник на руското императорско семейство и лечител на болния им син. С инструментите на науката и с хладнокръвието на американец Дъглас Смит успява да стъпи на фактите, проучвайки всички възможни източници. Отлюспва фантазиите и създава реалистичен портрет. Анализирани са солидни документи от архивите на 7 държави и Распутин се изправя с цялата си сложност – божи човек, миротворец, лоялен съветник, прелюбодеец, пияница…
Легендата за „лудия монах“ за развратния му живот сред висшето общество, за зловещото политическо влияние, според масовото мнение, е причина за падането на династията Романови и монархията. Книгата от 608 страници и множество илюстрации преобразява епохата, имперска Русия, катастрофата с болшевишката революция. „Най-пълното, точно и интересно изследване върху Распутин – единодушни са критиците зад Океана, – феноменален исторически труд, увлекателно четиво…“
Распутин не е бил крадец на коне. Не е показвал своя легендарно голям пенис след нощ на разгул в ресторант в Москва през 1915 година… Не би могъл да бъде биологичен баща на Алексей, единствения син и наследник на императора, както говорят слуховете. Не е и лечителят, помогнал според майката Александра с молитвите си за раждането на Алексей.
Авторът разопакова сензацията, за да създаде задълбочен документален труд – Распутин е продукт на времето си, когато са на мода хипнозата, хиромантията, телепатията. И императорското семейство не е имунизирано срещу това. Това търсене на „духовност“ съвпада с нарастващия страх от „тъмните сили“, които преследват Русия, където в началото на ХХ век назрява дълбока промяна.
Ето и откъс от книгата:
Владимир Джунковски хвърля голяма част от вината за явлението „Распутин” върху такива жени: „Ако в обществото ни имаше по-малко истерични и незадоволени жени, които търсят специални усещания… тогава распутиновците нямаше да имат никакво влияние.” Той обаче пропуска, че ако на жените в Петербург им се налага да търсят „специални усещания” извън домовете си, то съпрузите им носят голяма част от вината за това. В разговор с Шулгин един депутат от Думата обяснява обаянието на Распутин като естествен отговор на дамите от висшето общество, които търсят чувства, каквито „безличните” им съпрузи са неспособни да им предложат. И понеже търсенето на любовници сред мъжете от тяхната социална класа са досущ като съпрузите им… прибягват към мъже от други социални класи…”
