„Макар че беше вече десет часа сутринта, в добре затоплената си стая в Ниш крал Милан беше още по халат. Той беше сломен от съдбата, обезверен, отпаднал, вътрешно изпепелен, грохнал. Смъртната бледност на лицето му, превитият гръб, неудържимото треперене на ръцете – всичко издаваше покрусата и пълния му духовен упадък.”
Така историкът Цончо Родев пресъздава в своята книга „Изпитание” („Военно издателство”, 1969 г.) състоянието на сръбския крал Милан, същият, който само преди седмица е заповядал на войските си да нахлуят в България, а той имал мерака да „пие бяло кафе в София”.
„Внезапно до ушите му долетя глухо боботене, придружено от звуци, които вече добре познаваше – „Шуми Марица”!
Първата му мисъл беше за бягство.
Беше вече готов да изтича по халат, когато забеляза двама гвардейци от личната му охрана, които си приказваха нещо до дворната врата на къщата и пушеха. Какво, нима тези хора нехаеха за опасността? Или не чуваха гърмежите? Изведнъж Милан се усъмни в собствения си слух. Възможно ли беше да е халюцинирал? Дотам ли беше стигнал – не само на сън, но и наяве да му се привиждат български атаки?”
Това състояние на главнокомандващия на сръбската войска не е без основание. Денят е 14 ноември 1885 г. Цяла седмица вече, откакто българскатата армия е преминала в яростно настъпление, а прочутите генерали и полковници на Милан се карат и ругаят на военните съвети, обвинявайки се взаимно в некадърност и дори в предателство. А през това време по фронтовете ечи „Шуми Марица” и българските щикове вече са насочени към Белград. Преломът започва на 7 ноември в подножието на височината Мека црев. Там е разположен Бдинският полк с командир капитан Марин Маринов, доскорошен флигел адютант на княз Александър Първи. Капитан Стефан Тошев, бъдещ прославен генерал, докладва, че на височините Мека црев и Три уши сърбите се концентрират и явно готвят настъпление. Тогава Маринов взема съдбоносното решение за атака. Време за съгласуване с княза и с другите командири няма. Сякаш по негласно споразумение по същото време ротмистър Анастас Бендерев повежда българска контраатака срещу вр. Чепан, няколко километра северно от Мека црев. И капитан Маринов поема огромната отговорност да обърне хода на войната.
„Маринов не се колеба, пише Цончо Родев. Той изтегли сабята си, излезе пред частите от резерва и сам ги поведе в атака. Ако за някоя битка може основателно да се каже, че е висяла на косъм, това е именно битката за южния връх на Три уши, пише Родев. Един войник да обърнеше гръб – и щеше да повлече назад всички. Но нито един не помисли за бягство. Случи се обратното – от земята се надигна полковият командир и сам, със сабя в ръка, без да погледне дали някой ще го последва, се устреми към върха. Маринов не тичаше. Маринов летеше. Изведнъж усети някакъв тласък в гърдите. Пръстите му се обагриха в червено. Направи усилие да се надигне, но силите му изневериха. Опита се да извика „Напред!”, но устата му се напълни с някаква топла и солена течност. Тогава с нечовешко напрежение издигна сабята си и я насочи към върха.
Войниците му го разбраха. Продължиха напред. Подпрян на лявата си ръка, издигнал в дясната сабята, Маринов ги проследи с поглед, докато превалиха върха. После пред очите му се спусна черна пелена.”
Така започва решителният обрат във войната. Крал Милан може само да се окайва, че няма поне един такъв военачалник. Капитан Марин Маринов издъхва от раните си след по-малко от месец. Но като него са всички български командири. Кавалеристът Бендерев води вихрени пеши атаки по стръмнините и чукарите на Сливница. Капитан Коста Паница е начело на своите македонски харамии. Паприков, Олимпий Панов водят лично войските си в атаките, които докарват на крал Милан онова състояние, в което непрекъснато чува „Шуми Марица”. И което го принуждава да побегне към Белград. А за да не връхлетят и там българските щикове на възмездието, кърши пръсти пред австро-унгарския посланик граф Кевенхюлер-Меч с искане Великите сили да интервенират примирие. Примирието е прието от българите, когато те вече са в Пирот и пътят към Ниш и Белград е открит. Един от младите полкови командири, капитан Велчев, подхвърля, че мирът може да бъде подписан и в Белград. Идеята се харесва на българските офицери, не оставя равнодушен и княз Александър Първи. Но съдбата на войната е решена и Милан е спасен с дипломатически хватки.
Според Иван Вазов: Плесенясал сухар обръща хода на войната.
„Но Вълко мълчешком навежда се, изправя се и изрежда всичките торби. Най-после напипва един плесенясал сухар и както стоеше прав, го заглозга напук на сърбите. Един куршум писна край устата му и отнесе далеко сухара. Това беше една погрешка на сърбите: те разсърдиха страшно Вълка. За да ги накаже, той замаха с ръце нагоре и завика колкото му глас държи: „Урра! Урра! Урра!”
Това е откъс от разказа на Иван Вазов „Вълко на война”, написан и публикуван през 1886 г. в Пловдив. Може да изглежда негероично, прозаично, дори според някого – да вулгаризира героизма на българските воини, но едва ли бихме могли да обвиним народния поет, автора на „Българийо, за тебе те умряха…” и на „Иде ли” в подигравка с бранителите на Отечеството.
„На 2 ноември изкараха на Гладно поле целия полк и го наредиха в строй. Скоро изтопурка с коня си полковият командир и обяви с висок глас, че сръбският крал Милан е обявил несправедлива война на България и че довечера ще тръгнат към бойното поле”, пише Вазов. А после… „Лют бой става половин час отвъд Сливница по цялата наша линия. От вчера и завчера непрекъснато гърмят топове и свирят милиони куршуми…” Но не това е главният проблем на Вълко. „От непрекъснатата стрелба хляб не можеше да дойде до окопите. Червата му се бърчеха като наранена змия и той псуваше със зъбите си и пак пушкаше…” Така се стига до драматичния миг, определен от Вазов като „глад град превзима”. И до Вълковото „Урра!”. „А момчетата от земята подземат и те: „Ура, ура, ура!”. Подлудата на храбростта е прилепчива и Вълковият вик запали всички сърца. Няколко момчета станаха, за да последват Вълка, сега той стана истински комендант.” Мощното „Ура!”, родено първоначално от Вълковия гняв заради отнетия сухар, подлудява врага. „Сърбите бягаха нататък, пише Вазов, като заключаваха, по „урата”, че българите ги атакуват. След двайсет минути българската войска завземаше високите сръбски позиции, без да пукне пушка”, заключава твърде романтично писателят.
Вълко остава с неподвижна лява ръка поради рана, получена при Цариброд. Завръща се на село и продължава да „работи нивята и да бъде все Вълко Папурчикът. Само едно още не можеше да разбере добре този прост орач, пише Вазов, защо се биха със сърбите”.
