Манол Манолов (Симолията) e роден на 7 август 1925 г. Той е една от легендите на българския футбол. Централният защитник има в кариерата си на футболист 12 шампионски титли с ЦСКА и 5 пъти е носител на националната ни купа. Изиграл е 57 мача с националния отбор и в 19 от тях е излизал с капитанската лента. Бронзов медалист е от олимпиадата в Мелбърн през 1956 г. Като треньор на ЦСКА е бил 4 пъти шампион на страната и още толкова носител на националната купа. Единствен, още като футболист става полковник от Българската армия. Умира на 16 декември 2008 г. Препечатваме интервю с Манол Манолов от 7 август 1995 г. във в. „Българска армия”, дадено по повод на неговата 70-годишнина.
– Правите ли равносметка на живота в деня на вашата 70-годишнина?
– Рождената ми дата е 7 август и в този ден не мога да не се върна към миналото. Отдавна обаче живея с мисълта, че съм свършил с футбола, че това, което е било, за мен е ликвидиран въпрос. Бях болен дълго време и така да се каже – оцелях. Футболът не е за мен това, което беше. Но продължавам да се интересувам, боли ме за него, и то много, защото съм дал най-хубавите си години на тази игра и на ЦСКА. Във футбола се издигнах като фигура. Колко съм бил полезен – това е друг въпрос. Но през цялото време на моята работа в ЦСКА съм влагал всичко онова, което е зависело от мен – душа и сърце, воля, характер и физика. Мисля, че не си отидох недостойно от футбола, оставих нещо от себе си. И като състезател, и като треньор се стараех да приложа най-доброто, което имаше във футбола. Направих солиден отбор, който по моя преценка беше един от добрите на България. В него бяха такива фигури като Денев, Якимов, Жеков, Пенев, Марашлиев… През цялото време армията ни помагаше във всяко едно отношение и благодарение на нея имахме най-доброто в момента. Разбира се, не по-малки възможности имаха и „Левски”, и „Славия”.
– Коя от кариерите си повече цените – като треньор или като състезател?
– Като футболист можех да направя всичко онова, което зависеше от мен. Давах всичко от себе си. Като треньор зависех от много хора, беше по-различно.
– Строг човек ли сте, господин Манолов?
– Абсолютно. Като футболист всичко изпипвах от игла до конец. Тръгвах на мач като на сватба, все едно, че аз ще се женя. Имах чувството, че правя нещо, което е над всичко в моя живот. А като треньор – бях още по-страшен. Нямах грешка – каквото казвах, ставаше.
– С кои от съотборниците си сте се чувствали най-добре на терена?
– Имал съм много съотборници, но такива партньори като Ракаров и Ковачев не съм имал. Те бяха хората, с които се разбирах идеално, и с тях вършехме всичко онова, което постигнахме във футбола. Те продължиха историята на ЦСКА.
– Имахте ли усещането, когато играехте, че сте един от големите в нашия футбол?
– Никога не съм мислил, че съм бил голям футболист. Чувствах, че съм добър спортист, че играя успешно, но не съм смятал, че съм голям, както сега някои мислят за себе си. Когато се разделих с футбола, тогава започнаха да говорят много работи за мен. Чак тогава, дочувайки и виждайки някои неща, разбрах, че съм бил добър за своето време, че съм бил някаква фигура, която е била необходима за ЦСКА.
– Завиждате ли за нещо на сегашните футболисти?
– На никого не завиждам. Трябва да кажа, че лошите условия правят големия спортист. Сегашните футболисти имат това преимущество, че взимат много пари. Парите са важни, но не са основното нещо във футбола. Аз съм играл само за да представя себе си и Българската армия.
– Вярвате ли, че в скоро време ЦСКА ще възвърне името си на голям отбор?
– Навършвам 70 години и единственото ми желание е да видя ЦСКА отново като висококласен отбор, с авторитет както у нас, така и в чужбина.
