Съветският поет, прозаик, драматург и киносценарист Константин (Кирил) Михайлович Симонов се ражда на 28 ноември 1915 г. в Петроград. Лауреат на Ленинска (1974) и шест Сталински премии (1942, 1943, 1946, 1947, 1949, 1950), участник в боевете при реката Халхин-Гол в Япония (1939) и Великата Отечествена война, полковникът с арменски произход започва литературната си кариера като военен кореспондент.
Така и не вижда баща си генерал-майор Михаил Симонов, който изчезва безследно в Първата световна война. Следите на генерала се губят в Полша след 1922 г. През 1919 г. майката и синът се местят в Рязан, където тя се оженва повторно за военния специалист, преподавателя по военно дело, бивш полковник от Руската императорска армия А. Г. Иванишев. Момчето било възпитано от пастрока си, който преподавал тактика във военните училища, а после станал командир на РККА (Работническо-селската Червена армия).
Детството на Константин минало във военните градчета и командирските общежития. През 1939-а семейството се мести в Москва – факт, предхождан от четиримесечния арест на пастрока, неговото уволнение от работа и изселването на семейството от заеманото ведомствено жилище.
Симонов се записва да учи в Литературния институт „Максим Горки”, отначало във вечерна форма, докато работи като леяр през деня, за да се издържа, а след година преминава в дневна форма на обучение и напуска тази работа.
През 1938 г. завършва Литературния институт, като по това време първите му стихове вече са публикувани в списанията „Млада гвардия” и „Октомври”. Следващата година е изпратен в качеството си на военен кореспондент в боевете при Халхин-Гол, но за аспирантурата не се върнал.
Недълго след отпътуването си за фронта окончателно сменя родното си име Кирил с литературния псевдоним Константин Симонов. Причината – особеностите в дикцията и артикулацията на Симонов:
не можел да изговаря „р” и твърдо „л”, като произнасянето на собственото име му коствало доста трудности и присмех. Псевдонимът става литературен факт и скоро поетът Константин Симонов придобива национална популярност. Майката на поета не признавала новото име на сина си и до края на живота си го наричала Кирюша.
В течение на една година (1940–1941) Симонов завършва курса за военни кореспонденти във Военно-политическата академия „В. И. Ленин”, а на 15 юни 1941 г. получава воинско звание интендант втори ранг. В началото на войната е мобилизиран в РККА. В качеството си на кореспондент от действащата армия публикува в „Известия”, работи и във фронтовия вестник „Бойно знаме”. В края на лятото е специален кореспондент на „Красная звезда” от обсадена Одеса.
През войната написва пиесите „Руски хора”, прочутото си стихотворение „Чакай ме” (на руски „Жди меня” – б. р.), „Така и ще бъде, повестта „Дни и нощи” и две стихосбирки „С теб и без тебе” и „Война”. Военната му кариера също е шеметна. По заповед на Върховното командване на Западния фронт през 1942 г. е произведен в старши батальонен комисар и награден с орден „Червено знаме”, а през 1944 и 1945 г. – с медал „За отбраната на Кавказ” и „За отбраната на Москва”. По-голямата част от военната му кореспонденция е публикувана в „Красная звезда”. В края на войната е произведен в чин полковник.
Като военен кореспондент е бил на всички фронтове минал е през Румъния, България, Югославия, Полша и Германия, става свидетел и на битката за Берлин.
По заповед на Върховното командване на 4-ти Украински фронт кореспондентът на „Красная Звезда” получава орден „Отечественной войны” – 1-ва степен, за написаната серия от очерци за бойците от 4-ти Украински фронт и 1-ви Чехословашки корпус в настъпателните боеве.
А сега и българската връзка. По-старите софиянци, свидетели на влизането на Червената армия в нашата столица, може би си спомнят скандала с изгонването на Константин Симонов от София и проваления му поетичен рецитал в София.
В оцеляло от бомбардировките кьоше, в ресторант „България“, в компания на неколцина интелектуалци, тогавашният министър на пропагандата у нас Димо Казасов склонява Симонов да организират литературна вечер в един от оцелелите кинотеатри на София, която обезателно да започне и да завърши (гарантирано на „бис“) с „Жди меня“.
Докато на другия ден Казасов усърдно разхожда с един джип руския гост из Рилския манастир и до печатницата на Данаил Крапчев, възрастен печатар набира под зоркото око на адютанта на подполковника буква по буква текста на огромен афиш. По едно време, за по-голяма сигурност, старчето пита: „Как е малкото име на другаря Симонов?“, което вбесява руснака и той извиква:
„Константин Симонов няма малко име!“
Заранта София се събужда окичена с плакати за предстоящото голямо литературно събитие. Симонов обаче е смъмрен жестоко за своеволието си от адютанта на главнокомандващия Съюзническата контролна комисия генерал Бирюзов (после маршал). Минути по-късно по негова заповед поетът застава пред висшия военен. „Вие акъл имате ли, Константин Михайлович, социалистически морал някакъв има ли у вас? Та ние сме във война с България! Тук има американци, англичани, журналисти има тука, сензации и скандали чакат, а вие взривявате морала, който съветският войник трябва да циментира на Балканите! Ще четете на българските баришни любовни стихотворения?! Не ви питам дали ви е срам, това е позор! Къде е честта на пагона?!“.
Константин Симонов отвръща: „Но другарите вече са разлепили афишите“, на което отговорът е:
„Българите не са ви другари!“
Поетът прави последен опит: „Но така ще закрепим братството между двата народа“. А Бирюзов отсича: „Братството, както приблизително го е казал ваш събрат по перо, се крепи на копието, в нашия случай – на щика! Взимай си, другарю подполковник, фотографчето Евгений Крилер и за 24 часа да сте напуснали България!“ – нарежда генералът.
След войната се появяват сборниците с военните репортажи на Симонов „Писма от Чехословакия”, „Славянска дружба”, „Югославска тетрадка”, „От Черно до Баренцово море. Записки на военния кореспондент”.
Закоравял пушач (в края на живота си лулата присъства в кадър на почти всичките му фотографии), Константин Симонов умира от рак на белите дробове на 28 август 1979 г. в Москва. Съгласно последното му желание прахът му е разпръснат над Буйничцките поля под гр. Могильов. Симонов написал: „Аз не бих бил войник, а само военен кореспондент, ако не беше късчето земя, което векът няма да забрави – полето под Могильов, където на първи юли 1941-ва видях как нашите в продължение на цял ден удариха и изгориха 39 немски танка”…
На огромна могила в края на полето са издълбани подписът на писателя и годините на раждането и смъртта му: 1915–1979.
