1427 бойци от балканския град участват в заключителната фаза на Втората световна
В заключителната фаза на Втората световна война България участва със 110 000 войници, обединени в Първа българска армия, която участва в освобождаването на Северна Югославия и навлиза в Южна Унгария и Източна Австрия. От 31 декември 1944 г. военните действия се пренасят на унгарска територия. На Първа българска армия с командващ ген.-лейтенант Владимир Стойчев е поставена задача за упорита отбрана по северния бряг на река Драва. По време на Дравската операция се водят ожесточени боеве между българската армия и немските войски в района на селата Дравасоболч, Дравапалконя, Дравачехи.
Успешното провеждане на Дравската операция проваля настъпателните планове на Вермахта, спомага за създаване на условия за настъпателната Виенска операция на Червената армия и по този начин ускорява края на войната. Победата при Драва допринася и за бойния престиж на българската армия.
По повод Деня на Европа и Ден на победата 9 май в. „Българска армия” ви представя разказите на двама очевидци, ветерани от войната – о.з. майор Никола Магунски и подофицер Тодор Чакъров, и двамата от град Троян.
Подофицер Тодор Чакъров: Още помня речта на ген. Стойчев за падането на Берлин
Подофицер Тодор Чакъров, родом от Ново село (сега Априлци), е на 96-години. Като млад войник (1942) първоначално служи в град Драма (Гърция) в обоза на артилерията. Бай Тодор още си спомня с усмивка твърдите ботуши на обучаващия ги фелдфебел: „Гонеше ни и ни риташе с ботушите на плаца”.
Декември 1944 г. е мобилизиран на фронта. В едно пазарджишко село, името му не помни, получава задача от батарейния си командир да придвижат транспортираните от Гърция оръдия от гарнизона на Пловдив, за да ги натоварят на влак за Унгария.
„Защото от Гърция ги изгонили и всичките ги пръснали къде из Пловдив, къде из Пазарджик…”, разказва бай Тодор и допълва: „Намерихме един сеновал, в който да пренощуваме, вързахме конете и налягахме в сламата. Легнахме и гледаме свети един с едно казанче – вари ракия. Аз им бях отговорник и не смеех да пия много-много, ама ония се понагуркаха, заровиха се в сламата, а на сутринта като дойде командира, пита: „Де ги ония? Ей ги там, казвам, като прасенца в сламата са се натъркаляли…”
На 1-ви януари 1945 г. Влакът е натоварен и – коне, оръдия, войници – всичко в общи вагони. И така, до Сърбия с влак, а там впрягат оръдията и се насочват към град Печ. 16 дивизия, м която служи Чакъров, е резервна. Сърбите ги насочват да преминат река Дунав по понтонен мост, който обаче се скъсва. Бай Тодор е в челото на колоната и за кратко с още няколко войници остава изолиран от останала част на дивизията. Още си спомня за срещата с трима руски войници, които го нахранили край огъня и срещата си с един наш партизанин, който го приютил да нощува в един изоставен чифлик. „Настанихме се, после закарахме оръдията, където трябва, а на фронта в Унгария – въшки, колкото щеш. Бяха ни дали едни кожухчета, такива – бели, пълни с въшки, заровихме ги в снега, но въшка от студ не мре…”
Взема участие в боевете край селата Драваполконя и Дравасоболч, 180 български войници падат в жертва още в първите дни. „Събраха ги със снопените ритли. Имаше и един мобилизиран поп, а от нашия край – две-три момченца: убити. Погребаха всички в една голяма яма, нахвърляха малко пръст отгоре и заминаха. А аз ги познавах тия момчета. Търсих ги, обръщах тоя обръщах оня – умрелите. А те, кой без крак, кой без ръка, кой с половин глава… Отидох при попа и го питам за нашенчетата, а той вика: „Ние тях още вчера ги погребахме….”
Бай Тодор добре си спомня речта на генерал Стойчев пред войниците при падането на Берлин и радостта в нашите редици, съпроводена с множество радостни изстрели. Старите войници са уволнени, младите обаче остават в окупация. Сред тях е и троянският ветеран. Задачата на обоза е да се грижи за товарните коне, но вместо от куршум, бай Тодор е ранен от копитата на разбеснял се унгарски кон и е хоспитализиран в лечебница за няколко дни. „Така че и това тегло съм изтеглил”, смее се бай Тодор.
Служи общо три години, до октомври 1945 г. После се премества в Троян, работи какво ли не, дори горски надзирател. Запален ловец до миналата година, бай Тодор има множество ловни трофеи, но най-много се гордее с 90-килограмовия глиган, който отстрелва на връх 90-ата си годишнина.
О.з. майор Никола Магунски: Една немска лопатка ми спаси живота
94-годишният майор от запаса Никола Магунски е родом от Троян, ветеран, почетен председател на местната структура на Съюза на ветераните от войните. В онези далечни години като 20-годишен младеж той попаднал на фронта и изкарал и двете фази на войната, след като България излязла от фашистката коалиция и обявила война на Хитлеристка Германия. Заедно с него били 7 човека от Троян в 52-и Моравски полк.
Преди да отиде на фронтовата линия след Школа за запасни офицери, Никола Магунски бил в столицата и станал свидетел на голямата бомбардировка на 10 януари 1944г., когато американските бомбардировачи сринали много сгради. Като провинциално момче имал и поръчка да занесе на свой съгражданин свинско месо от неговите близки – на път за квартирата му минал покрай царския дворец и видял с изумление паднала в двора самолетна бомба със закъснител – осъдени на смърт затворници копаели яма около нея. Знаело се, че ако я обезвредят, ще получат свободата си. Полицаи вардели от твърде голямо разстояние, защото зловещото оръжие можело да избухне всеки момент.
Тогава младият Магунски имал възможността да съзре лично и тримата регенти на непълнолетния цар Симеон – Богдан Филов, ген.Михов и княз Кирил, които без охрана обикаляли столицата, за да видят пораженията от бомбардировката.
После в детайлните си спомени ветеранът се пренася на фронта, вече в 13-и Рилски полк, с който преминал през Сърбия и стигнал през Унгария до австрийската граница. „За нас през цялата война не е имало глад, бяхме и добре облечени”, казва той. Като образован и завършил Школа за офицери бил назначен за взводен командир. В изоставен от немците окоп веднъж намерил лопатка, която взел със себе си. Находката му спасила живота в прекия смисъл на думата – носел я на гърба си и в битка куршум ударил първо нея, а после попаднал в тялото му.
Лично е виждал и добре помни и командира на българската армия генерал Владимир Стойчев, който често обичал да бъде сред войниците, да прегърне някого свойски и да размени с него някоя и друга дума. Имал е шанса да види още исторически лица – маршал Тито, маршал Толбухин, маршал Бирюзов.
Ветеранът от Втората световна война о. з. майор Никола Магунски е носител на множество ордени и медали за храброст, допреди няколко години и дългогодишен председател на троянската структура на Съюза на ветераните от войните о.з. майор Никола Магунски.
