Братя, стига мъки! Стига позор! Долу тираните!
„Братя!
Най-сетне многоочакваният ден за разправа с вековния ни душманин дойде вече.
Кръвта на нашите невинно загинали братя от турската тирания вика високо за отплата.
Погазената чест на нашите майки и сестри иска възстановяването си! Стига толкова мъки, толкова позор!
Хиляди пъти по-добре смърт, отколкото срамен и скотски живот. Определеният ден, в който народът и цяла Македония и Одринско ще трябва да излезе явно с оръжие в ръка срещу душманите, е 20 юли (3 август). Последвайте, братя, вашите началници и в този ден се съберете под знамето на свободата.
Упорствайте, братя, в борбата! Само в упорство и дълготрайна борба е спасението ни.
Нека Бог благослови правото ни дело и деня на въстанието.
Долу Турция! Долу тираните! Смърт на душманите!
Да живее народът! Да живее свободата! Ура!
Целуваме ви братски – Щабът“
Това е Възванието на Главния щаб на Битолския революционен окръг за обявяване на Илинденското въстание. Възванието е разпратено на 15 юли 1903 г. („Българска военна история, Подбрани извори и документи“, Том II.) Така започва Илинденско-Преображенското въстание и се отваря една от най-величавите и трагични страници в историята ни.
Български офицер въвежда тактиката на взаимопомощ между четите
На 8 август 1903 г. от Оперативното отделение на Щаба на армията изпращат бързо и тайно писмо с приложен към него препис от шифрована телеграма на командира на 7-а погранична рота за превземането на Василико (Царево). Придружаващото телеграмата писмо е подписано от полковник Радко Димитриев и майор Тодоров. В писмото се казва, че Военното министерство изпраща приложено на Министерството на външните работи и изповеданията препис от тайната телеграма на командира на 7-а погранична рота.
Град Василико е превзет от въстаниците на 5 срещу 6 август 1903 г. 
Телеграмата на командира на 7-а рота капитан Дръжков е адресирана до Военното министерство – Щаба на армията. Тя гласи: „ В допълнение на Телеграма № 68 донасям: При обявяването на общо въстание в Малко Търново във Василико въстаниците хвърляли бомби в полицейския дом, след което нападнали телеграфната станция, хвърлили телеграфния апарат в морето и взели в плен портовия офицер на пристанището, началника на митницата и полицейския пристав, които са конвоирани от въстаници.
Пограничните войници на наша територия са обезоръжили въстаниците, като отнели и пленените, и 376 патрона.
Едните и другите са изпратени в Бургас.
Освен Василико запалени са и турските села Потурнаково и Карворо. Бежанци постоянно прииждат от тоя край“.
Така странджанските комити подхващат работата от другия край на България.
След Горно-Джумайското въстание, октомври–ноември 1902 г., Върховният македоно-одрински комитет (ВМОК), начело с Михайловски и Цончев, замисля подготовката на ново въстание в по-голям мащаб през пролетта на 1903 г. Целта на новото въстание е да се реализира незабавно действителна дипломатическа намеса на великите сили за въвеждането на радикални реформи в Македония и Одринско. Основание за това дава раздвижването в европейските дипломатически среди
след въстанието от 1902 г. Решението на ВМОК – Михайловски – Цончев се улеснява и от решението на ЦК на ВМОРО (Вътрешната македоно-одринска революционна организация) от януари 1903 г. за вдигане на въстание. През зимните месеци от двете страни (комитета и задграничното правителство) се търси база за помирение с оглед на подготовката на бъдещото въстание. ВМОК с цел да осигури действително военно ръководство изпраща окръжното, на което се отзовават много офицери от действащата армия и от запаса.
В резултат на намесата на българското офицерство в подготовката и провеждането на въстанието организацията му е по военен образец. Изготвя се много подробен правилник за селските чети. Чети в градовете не се правят поради липса на средства. Революционните дейци от градовете при преминаването в нелегалност постъпват в районните чети.
Член първи от Правилника повелява във всяко село да се състави чета от 7–10 души. За войвода се определя най-опитният и най-годен за такава работа. В правилника се подчертава, че каквото са районните чети за района, това са селските чети за селото. За селските чети се избират най-решителните и действените хора от селото. Всеки четник трябва да има здрава и винаги чиста пушка някакво хладно оръжие – кама, нож или войнишки щик или револвер, опинци и ямурлук.
Четниците са длъжни да изоставят начаса частната си работа и да се събират при войводата си, щом ги повика. Трябва безпрекословно да му се подчиняват. За грешки четниците се наказват много строго. Селските чети всяка минута са длъжни да защитават интереса на организацията. Те заедно с районната чета начело съставят действащата войска на дадения район. В бойно отношение селската чета е подчинена пряко на районния войвода. Ако районната чета изпадне в беда, всички селски чети са длъжни да й се притекат на помощ. Ако някой селянин, овчар или колибар забележи, че чета от организацията е в опасност, трябва веднага да отиде в съседното село и да търси помощ
В противен случай се счита за виновен и се наказва.
За да свикнат новосъздадените селски чети, а и всички селяни с четническия живот – на бойна готовност, на риск, районният войвода взема по няколко души със себе си и ги води по 5–6 дни. Като върне тях, взема други. Тази практика на обучение е практикувана в Одринско.
А за да свикнат селяните да се притичват на помощ на другите, районният войвода за 2–3 села ги вдига по тревога. Изпраща куриери по селските чети от района, които да съобщят, че четата е обградена. На другата нощ отива в селата, хвали тези, които са отишли да помогнат, и наказва с бой онези, които не са се явили, а са имали възможност да помогнат. Това е практикувано в района на гр. Лерин.
Тактиката на взаимопомощ между четите се въвежда от Марко Лерински (Георги Иванов), о. з. унтерофицер от българската армия. Тази тактика се развива и успешно се прилага в навечерието на Илинденско-Преображенското въстание от поручик Тома Давидов, войвода на ревизионната чета в Битолския революционен окръг.
Всеки, който застане с пушка 
под знамето, е революционер
След жестокия разгром на въстанието 200 български селища са опожарени, 70 000 души остават без дом, от тях 30 000 бягат в България. След въстанието в свободна България избухва буря от негодувание, както пише Никола Станев. В България по това време живеят над 300 000 души македонско население, които са бягали от родните си места през различни времена. Във всички градове на страната народът се събира на митинги, посочва яростно, че една трета от българите в Македония са загинали и задава въпроса има ли целият български народ братски дълг, а в Европа има ли човещина и правда. „Възбудата се повишава и всичко предвещава кърваво сбиване между България и Турция. Европейската дипломация обаче не иска да допусне това. Тя призовава княз Фердинанд и българското правителство към въздържаност. Благородни мъже в Европа излизат в защита на македоно-одринското поробено население. Вестниците във всички велики държави издигат глас против турските жестокости и застават на страната на измъченото население“.
Великите сили упълномощават Австро-Унгария и Русия като най-заинтересовани на Балканите да предложат мерки в полза на македонците. Руският император Николай Втори и австрийският монарх Франц Йосиф се срещат и изработват програма за реформи в Македония. По искане на Русия Одринско се изключва от акцията на реформите. Решението било турската жандармерия да се преустрои по европейски образец от европейски офицери.
За главен „инспектор на реформите“ бил назначен Хилми паша със седалище в Солун. Към него били прикрепени двама висши граждански помощници – единият руснак, другият австриец.
Македония е разделена на пет района, според броя на великите сили, без Германия. Като приятелка на Турция Германия има своя военна мисия в Цариград под шефството на генерал Фон Голц, но отказва да вземе участие в реформите. Всяка от другите държави – Русия, Австро-Унгария, Франция, Англия и Италия, приема определения й район и изпраща там свои офицери със задача да помагат на турците със съвети за образуване на смесена жандармерия от всички народности в Македония. Тази смесена жандармерия трябва да е способна разумно да защитава населението, а не да се отдава на грабежи и насилие. И това наистина се случва, пише Станев. Австро-Унгария изпраща офицерите си в Скопие, Русия – в Солун, Франция – в Серес, Англия – в Драма, а Италия – в Битоля. Военните от великите сили влизат във връзка с населението и виждат, че то е изцяло българско. Офицерите установяват връзки и с Вътрешната организация и се убеждават, че тя продължава да съществува и след въстанието. През пролетта на 1904 г. главатарите на ВМОРО обикалят своите райони и разбират, че оцелелите групи не са изгубени, а мисълта за нови битки е жива и укрепва. Попълнена с нови доброволци, през лятото на 1904 г. организацията подхваща нови схватки с турците. До края на годината тя провежда 25 битки и показва на европейските офицери, на турското правителство и на европейската дипломация, че революцията ще живее, докато не направят истински и коренни реформи в страната. Дейността й се засилва и през 1905 г. Много европейски кореспонденти, писатели и учени изявяват желание да отидат в Македония и с помощта на чуждите офицери да се запознаят със същността на работата, с народа и
с революционната организация. По-късно те пишат обемисти съчинения, където истината е представена доста пълно. Ето какво пише един американски кореспондент от нюйоркския вестник „Ивнинг пост“: „Моите проучвания ми показаха, че вътрешната организация не е нито бандитска дружина, нито шепа самозванци, както ги описват някои в Европа. Наопаки, централният комитет на организацията играе ролята на сенат в една тайна република, учредена вътре в турската империя, сенат, избран от народа с тайни избори. В сърцето на разлагащия се турски труп е почнала да изниква една съвършена форма на политическа организация, толкова съвършена, колкото при всеки републикански народ. В турската империя има македонска полиция, македонски съдилища, македонска милиция, поща, училища, вестници – всички органи на едно ново общество“.
Друг кореспондент успява да влезе във връзка със самите чети и известно време да пътува и да действа като четник. Той подробно описва живота на четите, народополезната им дейност, бързата им подвижност. На едно място той пише, че тяхното придвижване напомня „прелитането на сърните от планина на планина и от връх на връх“.
През 1905 г. Вътрешната организация провежда 72 битки с турците. Разярените турци пред очите на европейските офицери се нахвърлят върху българското население. Под предлог, че търсят скрито оръжие или четници, те нахлуват в българските домове, вършат всякакви насилия и безчинства. Това принуждава английският посланик в Цариград да отправи сериозно предупреждение към Високата порта.
Кореспондентът на „Ивнинг пост“ правилно разбира, че ВМОРО не е шайка от разбойници, а стройно изградена и подчинена на изключително строги правила организация. Въстаниците имат дисциплинарен устав, който повелява най-строгото му спазване. В него изрично е упоменато, че на провинилите се четници или началници се налагат само наказания, записани във „Въстаническия дисциплинарен устав“. Според устава „Дисциплината е строго определен ред, който всички въстаници – от най-малкия до най-големия, трябва да спазват. В параграф 3 е записано, че „Всеки, който с пушка, секира или каквото и да е оръжие стои под революционното знаме, е въстаник“.
В Глава втора на устава, където са записани задълженията на въстаниците, се казва: „Въстаникът е длъжен да пази интереса на отечеството си до последна капка кръв, като изпълни дадената клетва. Виновният се наказва със смърт. Въстаникът трябва строго и точно да изпълнява заповедите на началниците, да помага на другарите си, когато са в опасност, да бъде храбър. Тези, които проявят страхливост за първи път, се изобличават пред останалите, ако я проявят втори път – се наказват със смърт.
Длъжностите и отговорностите на войводите са разписани отделно, като изрично е направена уговорката, че задълженията и отговорностите, които се отнасят за редовите въстаници и за началниците на селските чети, се отнасят абсолютно и за тях. Освен това като войводи те имат специфични, строго определени задължения.
