Как топ полицаят Праматаров разгневи Рузвелт

„Хората тичаха по улиците в паника. Стигнах вкъщи. Едва слязохме всички в скривалището под кооперацията, когато започнаха страшни гърмежи. Адът продължи цял час, а отбой се даде чак след два часа. Към един часа, когато всичко бе утихнало, ние с германката Мадер и семейството на румънския военен аташе влязохме в апартамента на мама, за да се постоплим. Дойдоха хора отвън и казаха, че кварталите около зоологическата градина и германската легация са съсипани.”

 Това пише в дневника си Кита Филова, съпруга на Богдан Филов – министър-председател и регент, за зловещия 10 януари 1944г., когато България преживява най-страшната бомбардировка от авиацията на англо-американските съюзнически сили. Дневникът е представен като веществено доказателство пред Първи състав на Народния съд, тъй като едно от обвиненията срещу Филов е за обявяване на „символичната” война срещу САЩ и Великобритания. Намерената наскоро авиационна бомба беше именно в квартала на Филова. Тя напомни за онези кошмарни дни и нощи. 

„По булевард „Фердинанд” кооперациите са полуразрушени. Улица „Венелин” е цялата затрупана. Убити, ранени и затрупани са голям брой хора. Обадих се на Богдан в регентството. Той бил жив и здрав, но и там имало паднали бомби около „Св. София” и „Александър Невски”. Какво безбожие! Културните англичани! Набожните американци!”, пише още Филова в дневника си, цитиран от Иван Пауновски в книгата му „Възмездието” (Изд. „Г. Бакалов”, Варна, 1982 г.) ново „зловещо чудо” връхлита още в 21 ч и продължава два часа. На разсъмване г-жа Филова потегля за Чамкория…

Това не е първата бомбардировка. Своя дял в „символичната война” англо-американските ВВС дават още на 14 ноември 1943 г., и то не според легендата, че „ходили до Плоещ да бият по рафинериите и над нас хвърляли само „артисалите” им бомби”. 

Ударът е целенасочен

по маршрута Тирана–Охрид–Велес–Кочани–Дупница–Самоков–София. Според протоколите от Народния съд, цитирани от Пауновски, на регента Филов е докладвано, че е извършен от 96 бомбардировача и 60 изтребителя. Над София паднали 190 бомби, от които половината със закъснители. Убити са 56 човека, тежко ранени – 26, по-леко – 57. Разрушени са 24 къщи, а 108 станали необитаеми. Второто нападение е на 24 ноември с 80 бомбардировача и 40 изтребителя, третото – на 10 декември. Следва ново на 20 декември. 10 януари не е и последният кошмар. Следват нови през март и април… В неравната битка в небето загиват храбри български пилоти.

Според г-жа Филова – „културните” англичани и „набожните” американци ни връхлитат, защото сме слаби и беззащитни. Това е така. Германски ВВС у нас няма въпреки уверенията на Филов, че немците ще ни защитят. Обяснението със „символичната” война на България срещу САЩ и Великобритания също е вярно. Но трагедията е предизвикана няколко години по-рано. Като главен неин сценарист и режисьор Господин Гочев посочва началника на отделение „Б” в Държавна сигурност при Дирекцията на полицията Андрей Праматаров. (Господин Гочев, „Бюро д-р Делиус”, Военно издателство, 1966 г.) Според него още през 1940 г. агенти на Праматаров проникват в английското посолство, изнасят и преснимат важни документи и задигат шифър, който е предаден на Абвера. Гочев сочи Праматаров като 

най-доверения човек

у нас на шефа на Абвера в София майор Ото Вагнер – д-р Делиус. „Месец преди да бъдат скъсани дипломатическите отношения между Англия и България, Праматаров извърши друга провокация, пише Гочев.

Негови хора спряха експреса близо до турската граница и арестуваха майор Гринуич, английски поданик, служител в легацията. Докараха го в София при Праматаров и обискираха багажа му, но не намериха нищо интересно. След това предадоха Гринуич на Делиус.  Протестите на англичаните нищо не помогнаха, дори цар Борис, който все още кокетираше с Англия, не можа да противодейства…”

Няма как всички тези „черни точки” да не са отбелязани в Лондон, който по това време е под тежки германски бомбардировки и е твърде чувствителен към всяка немска провокация и нейните извършители.

Взривните устройства, поставени в багажа на заминаващата си на 10 март 1941 г. английска мисия вече са откровена война, негласно обявена далеч преди 13 декември, когато е гласувана с овации от нашите депутати. Гочев сочи като диригент на операцията Праматаров, но либретото е написано от Делиус. Бомбите избухват в истанбулския хотел „Пера Палас” и убиват на място британски офицер и секретарка в легацията и записват

 новата „черна точка”

А американците? Нали за тях не сме представлявали интерес, както и целите Балкани. Докато британците искали десантът да е в Гърция, Вашингтон държал на Западна Европа. Тук Праматаров е настъпил лични интереси, и то на самия президент Рузвелт. Според доклад от разузнаването до началника на ГЩ генерал Лукаш, Праматаров е направил опит за кражба на секретните кодове от касата на американското посолство. Това е изложено в 

секретна шифрограма

от 2 декември 1941 г.  до президента Рузвелт. Този път Праматаров се надценява. Посланик Ърл не е обикновен дипломатически чиновник. Бил е губернатор на Пенсилвания, кандидат за президент на САЩ. В София е като личен представител на Рузвелт за Балканите. Той започва сложна игра, която не допуска проникване в мисията. В шифрограмата посланикът е категоричен, че българската власт е непочтена към неговата страна и иска разрешение от президента да се яви пред цар Борис и да заяви скъсване на дипломатическите отношения. Вихрушката на събитията го изпреварва. На 8 декември 1941 г. японците атакуват Пърл Харбър, САЩ влизат във войната и въобще не им е до България. Но В Пентагона и в Ленгли черната точка е записана. Идва и 13 декември, по радиото еква шлагерът „И ний ще литнем срещу Англия…” После долитат бомбардировачите…

Праматаров се опитва да избяга на 9 септември 1944 г., но е заловен и съден. Заменя цялата си агентурна информация и картотека срещу живота си и 20-годишна присъда. Легендите сочат Никола Гешев за топполицай № 1. Всъщност такъв е Праматаров. Винаги в сянка, реално той разкрива дейността на генерал Владимир Заимов. Негово дело, съвместно с Делиус, е разгромът на разузнавателните групи „Алфа” и „Боевой”. Агентите му, работещи по американска и английска линия, са „консервирани”, а след речта на Чърчил във Фултън през 1945 г., ударила камбаната на Студената война, са активирани в служба на новата власт. 

 

Майор Томпсън, Чърчил и салфетката

След Сталинград и Курск пред втория фронт има само един въпрос – къде да бъде извършен десантът. Британците държат на Балканите. Те подпомагат партизанските движения тук, имат свои военни мисии. Надделяват американците с дебаркирането във Франция. Но разпределението на следвоенното влияние все още не е решено. До Ялта и прословутата салфетка. Където Чърчил категорично държал за Гърция и доста силно – за Югославия. България оставил на Сталин, защото „ненавиждал  варварски страни, където също като нацистите разстрелват военнопленници…”

Мотив за това му дава съдбата на майор Франк Томпсън. Томпсън загива едва 24-годишен, вече майор от Британската армия. Роден в Индия, която тогава е британска, завършил Оксфордския университе, знаещ няколко езика, първо служи в Африка, след това командва десантна част в Сицилия. Владеенето на славянски езици, сред които и българския, определят следващата му мисия. Спуснат е с парашут в Югославия на 25 януари 1944 г. и се включва в британската военна мисия с командир майор Мостин Дейвис. След гибелта на Дейвис, обособява отделна мисия Claridges в състав: майор Франк Томпсън, сержант Кенет Скот, сержант Джон Уокър и сержант Ник Мървин (Монро), която е ръководена от Щаба за специални операции в Кайро и действа  с партизаните на Славчо Трънски. През май 1944 г. заедно с  Втора софийска партизанска бригада британците достигат Стара планина.

На 23 май 1944 г. бригадата води битка при с. Батулия.  Майор Франк Томпсън е ранен и заловен след драматични опити да намери връзка с други партизански части. Разпитват го капитан Йонко Йолов и др. офицери от РО. Той заявява името и личния си номер като британски офицер. Тъй като България е във война с Великобритания, следва да бъде третиран като военнопленник, също като английските и американските пилоти, свалени над страната. Пародията на незаконен военен съд не признава Томпсън за военнопленник, защото трябва да защити живота му и да го изпрати в лагера край Шумен. На 10 юни 1944 г. демонстративно  го разстрелват в местността „Калето“ край с. Литаково заедно с партизанина Лазар Атанасов и ятака Христо Гурбов. Казват, че „това варварство” Чърчил приел като национална обида и лична болка…