Вестта за Съединението на България на 6 септември 1885 г., или както го наричат тогава „Пловдивският преврат“, е посрещната в Белград като гръм от ясно небе. Тя предизвиква у сърбите завист, алчност и страх от българското надмощие. Сръбският крал, който в момента е в чужбина, веднага тръгва обратно към Сърбия, но по пътя се отбива във Виена, за да се посъветва с австрийските политически мъже и с великите сили. На 8 септември се прибира в Белград, а на 9-и свиква министрите си на съвещание. Това научаваме от „Историята на Сръбско-българската война“ на изтъкнатия наш военен изследовател генерал Йордан Венедиков.
При посещението си във Виена кралят предупредил великите сили, че Сърбия ще се надигне с оръжие в ръка, ако те не внушат на България уважение към Берлинския договор. Пред министрите си той казва: „Общото ми впечатление е, че великите сили не знаят какво трябва да правят. Те не желаят усложнения. Ние трябва под претекста за спазването на договора да браним своите държавни и национални интереси, па да става каквото ще.“
На това съвещание сръбският крал говори така убедително, решително и патриотично, че министрите, които не виждат друг изход, одобряват неговото решение. А решението е – война с България. Още на това съвещание се подготвят заповедите за мобилизацията и документите за сключване на заем, който кралят преди това е подготвил във Виена.
Докато сърбите трескаво се съсредоточават войска срещу България, българите, без да подозират опасността, с още по-голяма енергия се готвят да дадат отпор на Турция. При обявяване на мобилизацията за защита на Съединението България разполага с 66 000-на войска, съставена от войници със солидна военна подготовка.
Върховното командване в България е в ръцете на кн
яза. Той командва армията чрез генералния щаб. Всички останали войски и военни учреждения се управляват чрез военното министерство. Отговорностите в българската армия са ясно определени. Щабът на армията командва източния корпус в Южна България, западния в Софийска област и северния (Видинския) отряд. Всичко военно в тила на армията е подчинено на военния министър капитан Константин Никифоров. Тогава българската армия е още толкова млада, че най-високото звание е капитан. Затова и войната е наречена „Войната на капитаните“.
В Сърбия върховното командване е също в ръцете на краля. Но той управлява армията и военното ведомство чрез военния министър, който е началник на Щаба и на двете сръбски армии – Тимошка и Нишавска. Според Венедиков това събиране „три в едно“ на най-важните длъжности са причина за поражението на сърбите във войната.
Според сведенията от това време числеността на мобилизираната българска войска заедно с опълчението е не повече от 110 хиляди души. А броят на мобилизираните сръбски войски, без жандармерията, възлиза на около 72 000 души.
В навечерието на войната разположението на сръбските войски им дава предимства. Стратегически те стоят по-добре от българските. Но според Венедиков има още два фактора, които наклоняват везните на победата на едната или на другата страна – изкуството и енергията.
В политическо отношение Сърбия също е поставена по-добре от България. Международното положение, което се е размътило в резултат на Пловдивския преврат в навечерието на Сръбско-българската война се избистря. Великите сили полагат много усилия да локализират войната и успяват. Румъния запазва благосклонен неутралитет по отношение на България. Между Австрия и Сърбия съществува тайно споразумение, което гарантира на сърбите териториалната цялост независимо от изхода на войната. Остава само Турция, която, като че ли има най-голямо право да се намеси в тази война. Австрия обаче в навечерието на войната склонява Русия, Италия и Германия да направят общи постъпки в Цариград, за да отклонят султана от намерението да защити България като неин сюзерен.
На 3 октомври 1885 г. Русия, Австрия и Германия свикват в Цариград конференция, която има за цел да убеди България да се оттегли от Румелия. Само Англия отказва да участва в конференцията, защото не желае да бъде дадена възможност на Турция от страна на Европа за намеса в България. На 23 октомври конференцията започва. Руският посланик Нелидов много активно порицава българите и настоява за енергичната намеса на Турция. Най-явният ни защитник е английският посланик. На българите симпатизира и италианският посланик. В крайна сметка Цариградската конференция не успява да върне „Статуквото“ и признава Съединението. 
Крал Милан обаче губи търпение още в началото на конференцията и сърбите започват да търсят повод за войната. Нападат границата и българските погранични постове, но българите имат заповед да запазят спокойствие. На 1 ноември българското търпение се изчерпва и при Власина нашите погранични войски отговарят достойно на нападението. Сърбите използват случая, за да обявят война.
Войната е обявена на 2 ноември по стар стил. В манифеста на крал Милан като причина за войната се изтъква, че нарушаването на Берлинския договор от българите застрашава равновесието на Балканския полуостров. Освен това сърбите са крайно недоволни от митническите мерки, които Княжество България въвежда спрямо Сърбия. В манифеста става дума и за някакво незаконно отнемане на Брегово от Сърбия от гледна точка на международното право. Друга много подчертана в манифеста причина е, че България приема на своя територия и под своя защита сръбски въстаници.
В манифеста, с който българският княз Александър обявява участието на България във войната, се казва, че „Правителството на съседния нам братски народ, водено от лични и егоистични цели и желание да осуети святото дело – Съединението на българския народ в едно цяло, без всякакъв законен и справедлив повод, е обявило война на българската държава и е издало заповед за нахлуване на войските си в земята ни.
С голямо прискърбие ние чухме тази печална вест, защото никога не вярвахме, че нашите еднокръвни и единоверни братя ще вдигнат ръка и ще започнат една братоубийствена война в тези трудни времена, през които преминават малките държави на Балканския полуостров, и така безчовечно и безразсъдно да се отнесат към своите съседи, които, без да причиняват някому вреда, работят и се борят за едно благородно, справедливо и чисто дело“. Манифестът е издаден на 2 ноември в Пловдив. Същия ден началникът на Щаба издава заповед войските ни да тръгнат от турската към сръбската граница. Това става причина войските от Източния корпус да извършат един безпрецедентен във военната история марш на скок.
