15 години от кървавия атентат в Кербала срещу българския военен контингент
На 27 декември се навършват 15 г. от онзи злощастен ден, в който в база „Индия” в иракската провинция Кербала бе извършен атентат с камион бомба срещу българския военен контингент. Това се случи по време на мисията на първия ни пехотен батальон с командир подполковник Петко Маринов.
Загинаха посмъртно повишените в звание майор Георги Качорин, старши лейтенант Николай Саръев и офицерските кандидати Иван Инджов, Антон Петров и Свилен Киров. Петима военнослужещи бяха транспортирани за лечение в Германия, 22-ма – транспортирани в България, и един – настанен в 28-а военнополева болница в Багдад. А 36 души, получили различни травми, останаха в база „Кило” след преместването им от база „Индия”.
Ето какво си спомни за 27 декември 2003 г. един от участниците в мисията – вече старшина от резерва Мариан Колев, командир на отделение в ротата за логистично осигуряване, разделена в двете бази – „Кило” и „Индия”:
„В този ден бях в база „Индия”. С камиона за полската база беше заминал друг колега. Някъде към 12,30 ч изтрещяха изстрели и първоначално си помислих, че стрелят по камиона с храната, защото беше на обяд и го чакахме да пристигне. Стояхме с един колега на мястото, където се раздава храната, до столовата, за да разтоварим камиона. Стрелбата се усили. Разбрах, че наши военнослужещи вече бяха на покрива и стрелят по цистерна, която приближавала оградата на базата. Когато стигнала до нея, тя се е взривила. След ударната вълна моята реакция беше да взема фотоапарата и да запечатам това, което се случва – обстановката минути след атентата.” Още вечерта, българските военнослужещи, които са били в база „Индия”, са се преместили в база „Кило”.
По-късно, снимките на старшина Мариан Колев са били използвани за изготвяне на наръчници за оказване на първа помощ на място и за разработване на теми във ВМА. Особено близки ми бяха двама от загиналите – Иван Инджов и Свилен Киров, сподели с болка бившият военнослужещ от 61-ва Стрямска бригада. Той ще почете паметта на Инджов на възпоминание в Казанлък.
Ето и думи, изречени от старши сержант Стефан Драганов от 68-а бригада „Специални сили” по време на проведеното състезание Commandno Challenge 2018 в памет на загиналите в атентата преди 15 г.: „На този ден ние преживяхме първия сблъсък с реалността в историята на новата Българска армия. За първи път от много време български войници дадоха живота си. Не беше в защита на територията на България, но беше в защита на това, че в България наистина има бойци.”
На тръгване – с „Войник на съдбата”
В първия ни пехотен батальон в Ирак бяха включени над 400 военнослужещи от формирования на Българската армия. Многобройният ни контингент замина постепенно. Авангардът от 30 военнослужещи тръгна на 26 юли 2003 г. На 11 и 12 август отпътуваха две големи групи. Последната – от 141 души, тръгна на 13 август от летище „Пловдив”. За да изпратят миротворците ни, бяха дошли командирът на командване „Оперативни сили” бригаден генерал Галимир Пехливанов и неговият заместник по МТО полковник Румен Минчев, командирът на 61-ва Стрямска механизирана бригада полковник Нейко Ненов и заместник-началникът на ГлОУ на ГЩ на БА полковник Валери Христов. Всички те пожелаха успешна мисия на командира на първия ни пехотен батальон подполковник Петко Маринов.
Бяха произнесени кратки слова, последни напътствия и пожелания. За много от тях едва ли някой вече ще си спомни. Но тези, които изпращаха своите близки на тежката мисия, няма да забравят, че почти през цялото време на церемонията звучеше на мощен касетофон „Войник на съдбата” – популярният хит на „Дийп Пърпъл”, останал като класика през времето.
Командирът на батальона подполковник Петко Маринов заяви, че военнослужещите ще изпълнят това, за което са се подготвяли. Миротворците ни са били запознати с порядките, обичаите и традициите на местното население и дори с част от корана. На всички военнослужещи са били направени необходимите ваксинации и дори са взимали хапчета против малария. Още с първата част от основната група бяха отпътували и повечето от медиците. В последните дни преди заминаването е била получена и останалата необходима военна техника. Пристигнали са били очакваните от инженерния взвод бомботърсачи и минотърсачи. Мнението бе, че цялото оборудване е съвременно.
Подполковник Маринов обяви, че в сградите, в които ще се настани батальонът, има вече ток и вода. Даже местното население е помагало за доизграждането на помещенията. Началник-щабът на пехотния батальон подполковник Здравко Дачев обясни, че личният състав е запознат с етнорелигиозните особености на района и бойците са научили известен брой арабски думи. Според него мисията не е класическа миротворческа операция, нито пък е класическа война. Но е ясно, че ще изпълняват задачи, като тези на коалиционните ни партньори. В контингента бяха включени и 12 жени военнослужещи, предимно медици. Имаше и психолози, които да се грижат за психическото здраве на воините. Стана ясно, че около 30 на сто от миротворците ни са били и на други мисии. Дори 6 души са участвали в Камбоджанската мисия.
Полковник Валери Христов изрази уверение, че следващият пехотен батальон ще бъде по-лесно подготвен и оборудван, понеже е набран необходимият опит. Наложило се е при сегашния контингент някои от бойците да бъдат заменени, но за такива случаи е имало резерви. Заминаваме в добро настроение. Вярвам, че мисията ни ще бъде успешна, каза командирът на пехотния батальон подполковник Петко Маринов. С контингента за Ирак заминаха и двама наши представители в Многонационалния щаб в Багдад – капитан Тодор Ташев и сержант Лилия Василева.
Може всичко да бъде забравено от онова изпращане преди 15 г. на миротворците от първия ни пехотен батальон в Ирак. Но когато чуя „Войник на съдбата на „Дийп Пърпъл”, истински се натъжавам, защото си спомням и какво се случи по време на тази мисия. Поклон пред воините ни от първия ни пехотен батальон, а и пред всички участвали в следващите тежки мисии в Ирак.
13 свидни жертви
За целия период на нашето участие в операциите на Многонационалните сили в Ирак – от 2003 г. до 2008 г., България участва с 11 контингента. На 27 декември 2003 г. по време на мисията на първия ни пехотен батальон загинаха майор Георги Качорин, старши лейтенант Николай Саръев и офицерските кандидати Иван Инджов, Антон Петров и Свилен Киров. По-късно бяха дадени още осем свидни жертви – офицерските кандидати Димитър Димитров, Владимир Пашов, Гърди Гърдев, Преслав Стоянов, Валентин Донев, Марин Милев, Цветан Камов и Паун Георгиев.
По традиция в различни селища в страната в края на всяка година се отдават почести на българските миротворци, дали живота си в Ирак. Пред „Паметника на загиналите в борбата срещу световния тероризъм” в Карлово отново ще бъдат поднесени венци и цветя и отслужена заупокойна молитва. Военнослужещи от район Казанлък на 61-ва бригада ще положат цветя на гроба на офицерски кандидат Иван Инджов.
В Крумовград военнослужещи от 68-а бригада „Специални сили” ще се поклонят пред гроба на старши лейтенант Николай Саръев. Панихидата традиционно отслужва отец Боян Саръев, чичо на загиналия български офицер. Ще почетем и офицерски кандидат Антон Петров в гробищния парк в Русе. Не сме забравили никой от загиналите в мисиите в Ирак от 68-а бригада. Навсякъде сме предвидили да има подобаващи църковни ритуали, заяви командирът на формированието бригаден генерал Явор Матеев.
Думи като куршуми от снайпер
„Патриотизмът е нещо, за което вече не говорим много, а трябва, защото той е много ценно качество. Аз положих клетва, когато постъпих в Специалните сили. Вдигнах ръка, сложих я на сърцето си и се заклех да защитавам и браня тази страна. За мен тази клетва е свещена, защото е написана (а и още се пише) с кръвта на онези, загинали за защитата на скъпоценната ни свобода…” Тези и други думи от дневника на офицерски кандидат Антон Петров често се цитират в словата при даването на клетва от воини на Специалните сили. Цитирани са и в книгата за него, загиналият рейнджър на 26 години в Ирак на 27 декември 2003 г.
Авторите на „Паметта на сърцето” Нели Станчева и Татяна Живкова проследяват рано прекъсналия житейски път на командоса, известен сред другарите си като Кобрата. Тази книга не може да се чете спокойно, тя е пропита с мисли и стихове на Антон, със спомени за него от близките му, с точни думи, като куршуми от снайпер на бивши и сегашни бойци от Специалните сили, с откровения от писмени работи на ученици от родния му гр. Русе. Ето какво казва един от първите кадрови войници в нашата армия Атанас Дачев: „Антон бе много силен духом, никога не губеше самообладание и кураж. Реагираше светкавично. Имаше бърза мисъл и безпогрешна оценка за хората. Беше отличен стрелец и знаеше много за оръжията. Беше елитен командос…” А богатият снимков материал допълва написаното в книгата и сякаш от това събитията в нея напълно оживяват и съхраняват образа на Антон Петров.
