Министерство на отбраната
информационен център

Последвайте ни!

Търсене
Close this search box.

Превратът, победата, смъртта: Три епизода от живота на генерал Радко Димитриев

[post-views]

Венелин Цачевски
Венелин Цачевски
Радко Димитриев е един от най-известните и най-спорни български генерали. Владеещ няколко езика, с отлично военно образование, той заема много високи командни длъжности в четири войни в армиите на две държави – България и Русия. С неговото име се свързват победите в Сръбско-българската и Балканската война, но и провалът при Чаталджа и неуспешният опит за държавен преврат в България през 1886 г. Макар и пословичен русофил, Радко Димитриев е преди всичко български патриот. Това е основаната теза в новоизлязлата биография на генерала от Венелин Цачевски. Авторът е професор, публикувал е многобройни статии и книги в областта на историята и международните отношения, бивш български посланик във Финландия и Естония. Именно във Финландия живее Весела-Лучия Димитриева-Остерлунд, правнучка на прославения генерал, която е подпомогнала издаването на книгата за своя именит прадядо. Озаглавено „Радко Димитриев. Пълководецът“, изследването на проф. Цачевски е респектиращ научен труд, базиран на документи от българските и руските архиви, спомени, трудове на военни експерти. Книгата съдържа и богат снимков материал. Издател е „Студия Трансмедия“. 

Биографията на генерал Радко Димитриев е толкова богата, динамична и дълга, че е невъзможно да бъде разказана на една вестникарска страница. Затова избрахме да представим само три ключови епизода така, както ги е пресъздал проф. Цачевски. 

„Ваше височество, отречете се от българския престол!“
„Ваше Височество, нашето Отечество се намира в едно твърде опасно положение и то ще загине, ако Вие, Ваше Височество, останете на българския престол!“ Според спомените на майор Петър Груев това са думите, с които капитан Радко Димитриев се обръща към сънения княз Александър Батенберг в малките часове на 1 август 1886 г. Малко преди това група офицери заговорници нахлуват в княжеския дворец в центъра на София, предвождайки войници от Струмския полк и юнкери от Военното училище. Това е класически опит за военен преврат, в който Радко Димитриев е най-дейният, най-решителен и с най-радикални възгледи. 

Радко Димитриев заедно с руски генерали, 1917 г. (вторият отдясно, на първи ред)
Радко Димитриев заедно с руски генерали, 1917 г. (вторият отдясно, на първи ред)
Мотивът на превратаджиите е, че княз Александър не може да остане повече на българския престол, след като е станало ясно, че той вече не се ползва с подкрепата на освободителката Русия. В по-късна статия във в. „Московские ведомости“ Радко Димитриев отхвърля с възмущение твърденията, че действията срещу Батенберг са диктувани от користни мотиви. „До 9 август ние (участниците в заговора – бел. а.) заемахме длъжности, които освен гдето лъстяха нашето самолюбие, но ни даваха прекрасно материално обезпечение; всеки от нас получаваше почти министерска заплата и би било крайна нелепост да се твърди, че мотивът на преврата е бил стремлението да добием повишение и добро служебно положение“. Димитриев смята, че князът „не поискал да служи на великата идея“, която свързвала България и Русия, и затова подкрепил Съединението от 6 септември 1885 г. против волята на Петербург. 

Офицерите, мислещи като Радко Димитриев, обаче се оказват в малцинство. Опирайки се на Пловдивския гарнизон, енергичният председател на Народното събрание Стефан Стамболов организира контрапреврат и заговорниците са принудени да избягат в Русия. Радко Димитриев остава на руска служба до амнистията от 1898 г., която му позволила да се върне като офицер от Българската армия. 

Лозенградският триумф

Генерал Радко Димитриев на фронта край Чаталджа, 1912 г.
Генерал Радко Димитриев на фронта край Чаталджа, 1912 г.
В началото на Балканската война Радко Димитриев е назначен за командващ на Трета армия. Тя трябвало да бъде „стратегически резерв зад крилото на Първа армия“ и при благоприятна обстановка да се изнесе напред и да нанесе главния удар. Настъпвайки успешно, на 8 октомври 1912 г. Трета армия е вече е на десетина километра от важния укрепен пункт Лозенград. Ден по-късно започват ожесточени боеве, в които силите на двете страни са приблизително равни. Генерал Радко Димитриев многократно се появява на предната линия на сражението, окуражава и повежда войниците в атака. В дневника на полк. К. Жостов четем: „Застигнахме части, които водеха бой, и влязохме в бойната линия… Генерал Димитриев беше много куражлия, но когато зафучаха изстрелите, скоро се намери на земята… После стана, отиде и сам докара един полк и му заповяда да развее знамето“. 
На 10 октомври привечер българите вземат връх. Турците започват паническо отстъпление. В заключителните боеве Радко Димитриев се включва лично в настъплението и със сабя в ръка повежда една дружина от 35-и пехотен полк.
На 11 октомври генерал Димитриев праща телеграма до цар Фердинанд: „Щастлив съм да донеса на В. Величество, че Вашата Трета армия след двудневни упорни боеве днес зае укрепения Лозенград… Трофеите, които досега са приведени в известност, са една скорострелна батарея, 16 зарядни ракли и множество предмети по снаряжението и обмундирването… Войските са изморени, но бодри. Всички гледаме с вяра в бъдещето“. Следва триумфално посрещане в превзетия град. „Улиците бяха заприщени от народ, а ние едва можахме да пристъпваме. На площада ни очакваше огромна тълпа от първенците на града в празнична премяна“ – пише в спомените си Радко Димитриев. 
Впоследствие се оказва, че в Лозенград турците изоставят голямо количество оръжие, включително 58 оръдия, два самолета, боеприпаси, дрехи, продоволствие, с което за известно време е решен въпросът с прехраната на Трета армия. Р. Димитриев си взема за спомен златната сабя и сребърните пищови на избягалия главнокомандващ на османските войски Мухтар паша. 

Клането в Пятигорск

Радко Димитриев като капитан през 1885 г.
Радко Димитриев като капитан през 1885 г.
На 20 юли 1917 г. Радко Димитриев е уволнен от руската армия. Зад гърба му остават 1076 дни, през които в качеството му на генерал-лейтенант, генерал от инфантерията и генерал-аншеф той командва две армии и три армейски корпуса; воюва на три фронта; ръководи блестящи военни операции, но изпитва и горчивината на поражението. 
През есента на 1917 г. Димитриев се установява заедно със съпругата си в курортно селище край гр. Пятигорск в Кавказ. През 1918 г. Русия ври и кипи, започва безпощадна гражданска война между болшевиките и белогвардейците. В Пятигорск е установена съветска власт. Нейните водачи се обръщат към опитния генерал Димитриев с предложение да командва техните войски, но срещат отказ. През септември 1918 г. той отново отхвърля възможността да се влее в командния състав на Червената армия с мотива: „Аз дойдох в Русия като доброволец, за да се боря против нейните врагове, и направих това, което зависеше от мен. Вие нямате право да искате от мен да взема участие в Гражданската война, сиреч да застана начело на едната половина от руския народ против другата негова половина. Тази борба е чужда за мен и аз бих искал да бъда оставен на покой“.
Покой обаче няма. Когато изрича тези думи, Радко Димитриев вече е арестуван по заповед на болшевишката Извънредна комисия за борба с контрареволюцията, саботажите и спекулата в Северен Кавказ. Той и още 31 души са взети за заложници като „представители на буржоазията и офицерството“ и подлежали на разстрел, в случай че „бъде предприет опит за организиране на контрареволюционно въстание“. Който не е с нас, той е против нас. Това болшевишко правило решава съдбата на генерал Димитриев. През нощта на 18 срещу 19 октомври 1918 г. той заедно с останалите заложници е изведен на градското гробище и екзекутиран от наказателен батальон червеноармейци. Но убийствата не са извършени чрез разстрел, а по най-кръвожадния начин – със саби, щикове и ножове. Както пише един руски писател, това не е била екзекуция, а кърваво клане. 

Logo_of_Ministry_of_Defense_of_Bulgaria.svg

Пламен Димитров

Най-ново

Виж още

Избрани