НАТО е за мирен свят без страх от агресия

Северноатлантическият договор е първият мирен военен съюз, който някога е сключван от Съединените щати. Той е подписан на 4 април 1949 г. във Вашингтон от външните министри на дванайсетте държави, които поставят началото на Организацията на Северно-атлантическия договор – НАТО. Това са САЩ, Великобритания, Франция, Италия, Холандия, Белгия, Люксембург, Норвегия, Дания, Португалия, Исландия и Канада.
От американска страна договорът е подписан от държавния секретар на САЩ Дийн Ачесън в присъствието на американския президент Хари Труман. Преди това президентът Труман говори с външните министри и с други присъстващи в залата на церемонията, която се намира в близост до Белия дом. В разговорите той казва, че „с този пакт се надяваме да създадем щит срещу агресията и страха от агресия – опора, която ще ни позволи да се заемем с истинския бизнес на правителството и обществото, с бизнеса за постигане на по-пълноценен и по-щастлив живот за всички граждани“. По-късно, на 24 август 1949 г., Труман отново ще се върне към основната цел на Северноатлантическия  пакт, за да подчертае, че „с него ние се стремим не само да установим свобода от агресия и използване на сила в Северноатлантическата общност, но също така активно да насърчаваме и да запазваме мира в целия свят“.

На 12 април 1949 г. президентът Хари Труман изпраща Северноатлантическия договор в Сената за разглеждане. По време на изслушванията в сенатската комисия по външни отношения някои от говорителите изразяват загриженост и тревога, че с този договор САЩ ще нарушат дълголетната си традиция на неангажираност с Европа. Други се притесняват, че договорът ще противоречи на целите на ООН. Въпреки тези опасения на 21 юли 1949 г. Сенатът препоръчва на Труман да подкрепи ратификацията на договора. На 25 юли той е ратифициран официално от президента на САЩ. На церемонията в Овалния кабинет в Белия дом присъстват всички външни министри на страните, подписали договора. Пред тях Труман приема официално инструментите за ратификация и обявява, че документът е в сила. 
Сърцето на този договор безспорно е член 5, в който страните от пакта се споразумяват, че въоръжено нападение срещу една или повече от тях ще се счита за нападение срещу всички. Те се съгласяват, че ако настъпи такова нападение, всяка страна, упражнявайки правото си на индивидуална или колективна отбрана, призната от член 51 от Хартата на ООН, ще подпомага атакуваната страна. Тя може да предприеме индивидуални и съгласувани с другите държави действия, които смята за необходими, включително използването на въоръжени сили, за възстановяване и поддържане на мира в Северноатлантическата зона. 
Всяко такова нападение и всички мерки, взети в резултат на това, незабавно се докладват в Съвета за сигурност на ООН. Тези мерки се прекратяват, когато Съветът за сигурност е направил необходимото за възстановяване и поддържане на международните мир и сигурност.
След като САЩ влизат във Втората световна война през 1941 г., администрацията започва да насърчава американците да не смятат Съветския съюз за заплаха, а за партньор в победата над Оста  (Рим–Берлин–Токио) и при поддържането на мира в следвоенния свят. В статии от вестници и списания, речи и холивудски филми в САЩ непрекъснато показват, че макар руският народ да има различна икономическа система, той също е отдаден на демократичните ценности и на мирен и стабилен световен ред. Това послание, генерирано от 1942 до 1945 г., след това предизвиква в американското общество силен шок. В Ялта и Потсдам са постигнати споразумения, които след войната руснаците започват да нарушават последователно. Изтласкали германските сили от Източна Европа, те създават комунистически марионетни режими в целия регион, очевидно пренебрегвайки обещанията да позволят там да се проведат демократични избори. За новата администрация на Хари Труман това поведение напомня за Хитлер през 30-те години. Така Труман достига до заключението, че е необходима стратегия за „ограничаване“, с която да се попречи на Съветския съюз да изнася идеологията си в чужбина. Всъщност стратегията на „ограничаване“, „сдържане“ или „възпиране“ ще стане крайъгълният камък на американската външна политика през следващите 50 години. 
Така на 12 март 1947 г. на бял свят се появява „Доктрината Труман“, която много анализатори считат за начало на Студената война. Това е външнополитическа инициатива на САЩ за възпиране на разпространението на комунизма в Турция и Гърция. През май 1947 г. САЩ предоставят на Гърция и Турция 400 млн. долара икономическа и военна помощ, както и военни експерти. 
Според „Доктрината Труман“ президентът на практика обещава да защити свободните народи навсякъде, като предоставя икономическа и военна помощ. Планът „Маршал“ осигурява милиарди долари за икономическо възстановяване на Западна Европа. Презумпцията на този план е да не би мизерията след войната във Франция, Италия и Германия да доведе до победа на комунистите в изборите в тези страни. Организацията на Северноатлантическия договор е официален военен съюз и ясно послание към Москва, че НАТО ще защитава Западна Европа. 
През 1950 г. избухва войната в Корея. Последната „демаркационна линия“ от епохата на Студената война е границата между Северна и Южна Корея. Проницателният американски писател и журналист Уолтър Липман навремето пише, че резултатът от политиката на „възпиране“ или „ограничаване“ ще бъде една продължителна „студена война“. Издава и книга с това заглавие. Според него тази война няма да включва действителна „въоръжена борба“, но ще бъде причина за изхарчването на колосални финансови средства. „Студената война“ се превръща в дефиниция на цяла епоха, която започва през 1945 г. и завършва през 1989 г. с падането на Берлинската стена. Северноатлантическият договор се нарича още Вашингтонски и главен негов депозитар са САЩ.

Първият главнокомандващ  става президент на САЩ

През 1950 г. за върховен главнокомандващ на съюзническите сили в Европа е назначен американският генерал Дуайт Айзенхауер. Налага му се да си вземе отпуск, защото по това време е ректор на Колумбийския университет. Според него НАТО е първият съюз в историята, създаден в мирно време, за да пази мира, а не да води война. 
Постът на Върховен главнокомандващ на съюзническите сили на НАТО в Европа (SACEUR) е създаден преди поста генерален секретар, защото първите години от създаването на пакта са доминирани от военни дела. Корейската война предизвиква необходимостта преди всичко от военна координация и е основният катализатор за организационното развитие на Алианса. 
През 1951 г. Айзенхауер предприема обширна обиколка на европейските столици. Той се нагърбва с нелеката задача да убеждава уморените от войната европейски държави, че трябва да проявяват активност и от своя страна да отделят средства за отбраната си, за да бъде трайно защитен мирът. По това време европейците са убедени, че САЩ ще ги пазят и заплахата от американската атомна бомба е достатъчна, за да „възпира“ Съветския съюз от агресивни действия. Те считат освен това, че ако сами предприемат нещо, само ще провокират руснаците. След турнето той произнася паметна реч в Конгреса на САЩ, в резултат на която американското правителство изпраща четири дивизии в Европа. Създадени са и три подчинени съюзнически командвания на географски принцип – Север, Център и Юг. През май 1952 г. Айзенхауер се оттегля от поста SACEUR, влиза в политиката и става 34-тият  президент на САЩ.