Лъчезар Лозанов
В края на миналата година в Столична библиотека се състоя среща с големия ни романист Владимир Зарев като прозаик на месеца. Няма да преповтарям всичко, което сме писали вече за неговото място в българската литература. Ще добавя само думите на литературния критик Михаил Неделчев, че това е авторът, който дори когато пише кратък текст, има романова разгърнатост и на фразата, и на мисленето. Големите му романи – повествованието за рода Вълчеви, е сюжет, който показва целия български 20-и век. Книгите му са такива, каквито излизаха до 1989 г. Той не е поправял в тях нищо. Довършил е третия си роман, защото самата действителност е била незавършена. Но Владамир Зарев не само е писател на 20-и век, а в новите си романи
обхваща и сегашната турболентна действителност
В романите си „Разруха”, „Светове” и „Орлов мост” показва какво ни се случва от 1989 г. насам. Три романа, в които доста силно са представени дефицитите на забогатяването, дефицитите на новия ни капитализъм, на българския преход. Спорихме, но действителноста ме оборва по-скоро мен. Очевидно писателят има по-стабилна интуиция, отколкото от този, който наблюдава политическия живот. „Поп Богомил и съвършенството на света” е философска книга с важни послания.
В диалог с писателя беше разкрит най-новият му замисъл, който вече е почти завършен, но вместо работното си заглавие „Забрава”, най-вероятно ще се преименува на „Чудовището”. Това е роман за възрастен писател и младо, красиво момиче. Срещат се привидно случайно, но фактически ги свързва нещо, случило извън тях и въпреки тях. Но то променя съдбата им. Владимир Зарев заяви, че една от най-важните му теми е за страха от смъртта. Убеден е, че човекът е станал разумно същество не защото се труди, а защото е осъзнал, че е смъртно същество. Започнал е да прави всичко възможно, за да отдалечи смъртта от себе си.
Да се занокти за живота
Измислил е огъня, кожите, с които да се завие в пещерата, лъка, стрелите, електрическата, атомната енергия… „Това е опит да надлъжем смъртта. Опитът на един писател да остане след себе си по някакъв начин…” – твърди Владимир Зарев. Страхът от смъртта и копнежът да властваме са естествен стремеж на всяко човешко същество…
Според Мишо Неделчев новият роман на писателя е сред най-зрелите му и силни произведения. Изповеден, но не означава конкретна лична изповед, макар че главният герой е писател. Сложни и драматични са взаимоотношенията на героя с двете негови жени. По-лежерни са с двете му дъщери и прекрасни – с неговия внук Симе
он. Ретроспекция ни връща и в детството, в младостта, в юношеството, и в по-късните години на главния герой. При тях повествованието за актуалната съвременност се сплита с многото десетилетия назад. Според критика прекрасен е образът на младата журналистка Ния, която го предизвиква за тази изповед. И точно възрастният писател може по прекрасен начин да си въобрази млада дама, да я постигне и идеализира за разлика от времето на младостта. Стилът на романа е по-строг, по-класичен. Присъстват любимите пространства на писателя – махалата зад „Св. Седмочисленици”, Созопол, р. Дунав. Ярко е представена писателската общност – издателствата, срещи и взаимоотношения в писателското кафене на „Ангел Кънчев” 5. Събрани са есенцията на няколко десетилетия, различни хора – начинът, по който те изведнъж излизат на преден план, а после изчезват и времето ги маргинализира.
– Исках да напиша роман за старостта. Но не мрънкав – че човек губи част от физическата си мощ, и това се отразява на духовните му сили, а роман за величието на старостта. Защото възрастният човек е невероятно свободен. Не защото е „свободен от секса”, както се изрази Мишо Неделчев, това не важи за героя ми. Той престава да бъде режисьор, престава да играе себе си и някой друг. Напуска ролите, които е играл. Затваря се, завръща се в себе си – там е свободен. Като зрител наблюдава свободно и красиво живота, който го отминава. В старостта миналото става все по-дълго, а бъдещето – все по-късо. Но той вече е отгледал децата си, има емоционална връзка, но те са някъде другаде и като възрастни отговарят за себе си. Героят ми има свободата да преосмисли живота си, да намери духовни опори, които да го примирят с това, което най-сетне сполетява всеки от нас.
Темата живее в мен, откакто си зададох въпроса: Защо Господ изгонва Адам и Ева от Рая. Ако не е искал да опитат от плода на познанието, могъл е да изнесе ябълката извън рая или да я огради с непристъпна стена. Според мен
Бог сам изпраща змията да изкуши
Адам и Ева и те да опитат от плода на познанието. Да извършат първородния грях. Защо? Бог им е дал един от своите най-важни атрибути – безсмъртието. Но Бог е безкрайно и непрекъснато творящ. Адам и Ева са попаднали в рая – там текат мед и масло, много е топло и приятно, няма зверове, няма врагове – те попадат под властта на безкрайното повторение. От това те започват да оглупяват, губят смисъла на своето съществуване, а и на неговото съзидание. Отъпяват, повтаряйки добруване, в което няма нищо. Бог разбира, че опитът му да създаде духовно същество, чийто образ е самият той, е неуспешен. Връщайки ги в смъртта, подарявайки им смъртта, той ги прави разумни и мислещи същества. Трябва да се борят, за да оцелеят. Трябва съзнателно да участват, да отложат смъртта и да продължат себе си. Това спасява човечеството, но спасява и гениалния опит на Бог.
Смъртта е единственото възможно реално равенство –
умира бедният, но умира и богатият
Умира болният, но умира и здравият. Умира грозният, но умира и красивият. Смъртта е особен акт, в който се осъществява някакво равенство.
Защо се страхуваме от смъртта? Тя е неизвестност. Човек не се страхува от бъдещото си отсъствие, а че това е неизвестност. Основният копнеж на будистите е човек да престане да се преражда. Техният най-важен стремеж е смъртта. Да престанат да бъдат пращани обратно в самсарата. Жан Пол Сартр правилно е казал: Адът е тук на земята, а човек желае да остане там някъде в нищото, разтворен в щастието да го няма.
Дори да има живот след живота, това е форма на смърт. Защото човешката личност ще бъде обелена, както се обелва лукът и остава само сърцевината – това не е вече същият човек, а само далечен спомен за него. Квинтесенция, която обаче няма нищо общо с него. Така че дори да остава нещо след нас, убеден съм, че все пак смъртта е нещо реално…
