На 15 и 16 ноември 1968 г. на съвещание на Северно-атлантическия съвет в Брюксел се събират министрите на външните работи, министрите на отбраната и министрите на финансите от държавите – членки на НАТО. На съвещанието на първо място се разглежда ситуацията след въоръженото нахлуване в Чехословакия и окупацията на страната от Съветския съюз и още четири държави – членки на Варшавския договор: Полша, Унгария, ГДР и България. В заключителното комюнике министрите отново потвърждават неприкосновеността на принципа, който многократно е използван от всяка страна, включително и от СССР, че всички нации са независими и следователно намесата на една държава в делата на друга е незаконно
Според министрите от НАТО този принцип е бил умишлено нарушен от лидерите на Съветския съюз с подкрепата на останалите четири държави. В комюникето се подчертава, че световното обществено мнение е дълбоко шокирано от въоръжената интервенция, извършена против желанията на правителството и на народа на Чехословакия. Всички държави – членки на НАТО, осъждат използването на сила, което застрашава мира и световния ред и е против принципите на Хартата на ООН. Подобно на всички останали народи хората от Чехословакия трябва да бъдат свободни, да градят бъдещето си без външна намеса.
Твърдението на съветското ръководство, че съществува право на намеса в делата на други държави, за които се смята, че принадлежат към т. нар. „Социалистическа общност“, не само е в разрез с Хартата на ООН, но е и опасно за европейската сигурност. Това твърдение предизвиква сериозни тревоги и опасения за използване на сила и в други случаи. Употребата на сила и разполагането на съветски войски в Чехословакия предизвиква несигурност в ситуацията и прави неясни намеренията на СССР. Тази несигурност, се казва в комюникето, изисква голяма бдителност от страна на съюзниците от Алианса.
Съюзниците решават, че трябва да оценят състоянието на отбранителните си способности. Те са убедени, че ситуацията, произтичаща от събитията в Чехословакия, изисква колективен отговор. По тази причина качеството, ефективността и разгръщането на силите на НАТО ще се подобряват, за да се гарантира възможността за отбрана. Ще се повишава и качеството на резервните сили и способността им за бърза мобилизация. Обръща се особено внимание на фланговете и укрепването на местните сили там. Увеличават се конвенционалните способности на тактическите военновъздушни сили на НАТО. Към върховното съюзно командване преминават допълнително някои национални звена.
На 14 и 15 юли 1968 г. лидерите на СССР, ГДР, Унгария, Полша и България се срещат във Варшава, за да обсъдят събитията в Чехословакия. След публикуването на манифеста „Две хиляди думи” лидерите на Варшавския договор се опасяват, че „експериментите” с многопартийната демокрация и най-важното, разширяването на свободата на словото, ще подтикне Чехословакия да се оттегли от Варшавския договор, а това е събитие, което те считат за недопустимо. Срещата довежда до това, което става известно като „Варшавското писмо”. В него социалистическите водачи очертават позицията си по „влошаващата се ситуация” в Чехословакия и предупреждават за последствията от продължаващото „отклонение” от марксизма-ленинизма
На 13 август първият секретар на ЦК на КПСС Леонид Брежнев се обажда по телефона на Александър Дубчек, за да го предупреди да вземе
незабавни мерки за прекратяване на пролетните реформи в Прага
В този разговор Брежнев вече е откровено агресивен. Той директно обвинява Дубчек в „измама“ и в „саботаж“ на споразуменията, постигнати между двамата преди това в Словакия. Съветският лидер прави и непредпазливо предупреждение „за появата на нова ситуация… която принуждава Съветския съюз да разгледа нови, независими мерки за защита, както на Чехословашката комунистическа партия, така и на каузата на социализма в Чехословакия“.
Две хиляди думи срещу 26 дивизии
На 17 юни 1968 г. в най-четеното литературно списание и три ежедневни вестника в Чехословакия е обнародван прочутият манифест „Две хиляди думи“. Този манифест се превръща в идейна и политическа платформа на Пражката пролет. Документът отразява духа на либерализация в обществото, който споделя огромна част от народа на Чехословакия през пролетта и лятото на 1968 г. Той предизвиква широк положителен отзвук по целия цивилизован свят, но в същото време отключва и гнева на Москва, където веднага е обявен за „контрареволюционен“. Манифестът не е адресиран само към интелектуалците, той се обръща към работниците, фермерите, служителите, учените, художниците и писателите – към всички. Манифестът не призовава за отхвърляне на социализма в Чехословакия и въвеждане на свободния пазарен капитализъм. Той критикува недостатъците на системата и призовава за демократизация и реформи. Авторът казва, че след войната хората приемат с надежда социалистическата програма за изграждане на новото общество. Но тя попада в ръцете на погрешните хора, които се интересуват само от властта си и личното облагодетелстване. Вакулик си дава добре сметка, че демократичният процес в страната може да доведе до „намесата на чуждестранни сили“. Затова в края на манифеста казва: Пролетта свърши и никога няма да се върне. До зимата ще знаем всичко“.
Така и става. На 20 август сутринта пред границите на Чехословакия застават в готовност 26 дивизии на Варшавския договор, 18 от които са съветски. Политическата цел на нахлуването е да се установи режим, лоялен на Москва, а КГБ да арестува реформаторите. Първият ешелон, който навлиза в Чехословакия, е с численост 250 000 души. Общото количество жива сила и техника наброява 500 000 души и 5000 танка, без да се брои авиацията. България участва само с два сухопътни полка, с около 2000 души, и един танков батальон с 26 танка Т-34. За целта на операцията са сформирани два фронта – Прикарпатски и Централен фронт, командвани от армейския генерал Павловски. Включени са и пет дивизии военнотранспортна авиация.
