Министерство на отбраната
информационен център

Последвайте ни!

Търсене
Close this search box.

nato-armyДвата стълба на стратегическото мислене

Епохата на Студената война оставя трайни следи в европейската и световната история. Този период привлича и сигурно ще привлича и за в бъдеще вниманието на много анализатори от цял свят, които се опитват да разберат причините и следствията, както и да открият проекцията за бъдещето на мира на планетата.  В изследванията си те достигат до извода, че този период може да се раздели на четири етапа. 
Първият етап, наричан „начало на противопоставянето“ – между Изтока и Запада, между социалистическия и капиталистическия лагер, в крайна сметка между НАТО и Варшавския договор, е в отрязъка между 1946 и 1953 г. 
Вторият етап, „ядрената конфронтация“, е от 1953 до 1962 г. Всички са убедени, че „Разведряването“ е от 1962 (след Карибската криза) до 1979 г., независимо, че тук възникват и несъгласия. 
За НАТО между 1962 и 1968 г. се случват две неща, които в крайна сметка са важни и за Европа и света – Франция напуска интeгрираните военни структури на Алианса през 1967 г., а войските на Варшавския договор нахлуват в Чехословакия през 1968 г. 
Периодът от 1979 до 1991 г. някои анализатори наричат „Новата спирала“, но за историческото време това е по-скоро една „навивка“ от спиралата. 
Основните събития, които влияят пряко върху стабилността в Европа след края на Втората световна война, са разделението на Германия, мощният икономически растеж на САЩ, „Планът Маршал“, ядреното оръжие и изпитанията с него, формирането на двуполюсната система, промените през 1968 г. – студентските вълнения във Франция и САЩ, окупирането на Чехословакия, локалните войни по света, безпрецедентната надпревара в разузнаването. 

Според един от най-изтъкнатите историци на НАТО Лоурънс Каплан, в седемдесетгодишната история на Алианса има няколко събития, предизвикали основни промени в посоката му на развитие. Първото събитие е Корейската война, повлияла върху структурата на организацията между 1950 и 1952 г., второто – рухването на Съветския съюз между 1989 и 1991 г. и падането на Берлинската стена. 
Според Каплан третото ключово събитие, което оказва изключително силно влияние върху вътрешните отношения в пакта по време на Студената война, е Докладът Армел от 1967 г. Приемането на посланието на белгийския външен министър преди повече от половин век прекратява центробежните стремежи, които могат да доведат до разпадането на Алианса. НАТО тръгва по път, който в последна сметка ще доведе до края на Студената война. 
Този доклад става основен документ в историята на НАТО. Той потвърждава основните принципи на Алианса, но и въвежда нов – усилието за разведряване. За първи път докладът поставя отбранителната цел на организацията наравно с необходимостта от по-гъвкава и ефективна политика за постигане на трайно разведряване на международното напрежение. Докладът категорично потвърждава всички основни цели и задачи на НАТО, както и военните и политическите функции на организацията.  Този доклад дава възможност на НАТО да направи първите си стъпки към „по-съгласуван подход в сигурността“, който е актуален дори и през 1991 г. 
По случай 50-та годишнина на Доклада Армел генералният секретар на НАТО Йенс Столтенберг отбелязва на тържеството, организирано от белгийското външно министерство в двореца Егмонт в Брюксел, че докладът е издържал изпитанията на времето, „защото е исторически важен и в момента е от значение“. Силата му е в това, че поставя на дневен ред „двупосочния подход“ (наречен още „двата стълба в стратегическото мислене“), чрез който Алиансът поддържа силните си позиции в отбраната и възпирането, и в същото време е ангажиран с диалога за намаляване на напрежението. 
Според Столтенберг, докладът залага и още една голяма тема – способността за непрекъсната адаптация на НАТО към все по-променливата и динамична среда за сигурност, абсолютно различна от тази през 1949 г. И това качество е  една от най-силните страни на организацията. То в крайна сметка даде възможност на Алианса да се превърне в най-могъщия политическо-военен съюз на 21-ви век и да запази мира в Европа за седем десетилетия. 

Event at the Egmont Palace in Brussels, organized by the Belgian Ministry of Foreign Affairs to commemorate the 50th anniversary of the publication of the Harmel Report. Didier Reynders, Minister of Foreign Affairs of Belgium with NATO Secretary General Jens Stoltenberg and Count Etienne Davignon, former attache of former Belgian Prime Minister Pierre Harmel Докладът Армел

„През 1966 г. белгийският външен министър Пиер Армел предлага проучване, което да анализира бъдещите задачи на НАТО и процедурите за тяхното изпълнение с цел да се укрепи Алиансът като генератор на траен мир. Докладът от проучването, внесен в Северно-атлантическия съвет през декември 1967 г., влиза в историята като символ на гласа на малките държави, които настойчиво изискват разведряването и отбраната да са двете основни функции на организацията в непосредствено бъдеще. Признавайки съществуващия риск от потенциални кризи, особено по германския въпрос, докладът не подценява значението на „адекватната военна сила и политическата солидарност за възпиране на агресията”. Но основната му заслуга е твърдението, че съюзническите държави трябва да установят по-стабилни отношения, в рамките на които да се решават политическите въпроси и особено проблемът със статута на двете Германии. Докладът изхожда от постановката, че за източноевропейските и съветските политици едно стабилно решение в Европа крие редица предимства и начинът да се постигне то е разведряването“. Така пише Лоурънс Каплан 40 години след приемането на документа. 
Докладът Армел, одобрен от Северно-атлантическия съвет на 14 декември 1967 г., само в 17 точки определя програмата за бъдещата работа на НАТО. Той се разглежда като ключово политическо и стратегическо мислене, което изразява пред обществото духа на класифицираните документи, приети през 1967 г. от НАТО. Създаден на основата на „Доклада на тримата мъдреци“ от 1956 г., който разработва невоенните цели и задачи на Алианса, Докладът Армел разширява подхода на организацията към сигурността, за да не се стигне до срив между Изтока и Запада. 
В него се подчертава, че: „Военната сигурност и политиката на разведряване не са в противоречие. Колективната отбрана е стабилизиращ фактор в международните отношения. Това е необходимо условие за ефективни политики, насочени към по-значително намаляване на напрежението. Пътят към мира и стабилността в Европа се основава по-специално на конструктивното използване на Алианса в интерес на разведряването. Участието на СССР и САЩ е важно условие за решаването на политическите проблеми в Европа“. 

Logo_of_Ministry_of_Defense_of_Bulgaria.svg

Михаил Григоров

Най-ново

Виж още

Избрани