Очакваните промени във ВВС дават надежда, че мотивацията на нашите пилоти, инженерно-технически състав и цялата обслужваща самолетите сфера ще влезе в нов качествен етап. И все пак дали дългото говорене в бъдеще време вече не е довело до траен скептицизъм, за който лечебно средство са единствено реалните промени? Знае се, че мотивацията на хората е най-ефективното оръжие, неведнъж доказвало, че в сражение дори с несъвършена техника, бойният дух може да предизвика щети на противника, които да превърнат в неефективна дори спечелена вече победа.
На летище Враждебна намирам екипажа на C-27J „Спартан” по време на тренировъчни полети. Подготвят се за парада на 6 май в столицата. В кабината на спартана, редом с командира на самолета майор Добрин Иванов е и помощник-командирът на екипажа капитан Дарина Денева, която има вече 12 години летателен стаж и е младши експерт в отделение „Летателно техническа подготовка” в 16-та транспортна авиогрупа Враждебна в състава на авиобаза Крумово.
Възпитаник на випуск 2012 г., година и половина се обучава в САЩ. За избор на професията причина е нейното авиационно семейство. Родом от Пловдив, тя помни дядо си – бил е щурман-насочвач. Баща й – полковник Иван Денев, е командир на авиобаза Враждебна и последният му полет е с Ан-30 през 2010 г. Самата тя се запалила по авиацията от Ми-24 – бойния хеликоптер в Стара Загора. Като дете баща й често я водил в авиобазата там.
– Избрах живот с рискове, защото, ако беше лесно, нямаше да е интересно.
Предизвикателствата държат духа на човека жив
Знаех, че ще бъде трудно и все още е, но когато нещо е твое призвание, трябва да го следваш. Тогава даваш 100% от себе си и се справяш по-добре. Ако направиш компромис, ще бъдеш вечно недоволен от избора си. Човек не трябва да се страхува от рискове. Въпреки че положението е зле, държа на решението си. Както и командирът ми на екипажа майор Иванов каза: имаме надежда за по-добри дни.
Всеки пилот в българските ВВС е изкушен да отиде в цивилната авиация. Но сме влезли в Долна Митрополия с идеята да сме военни пилоти. Не просто пилоти, а военни. Мисиите, които се изпълняват, задачите, включвам и инженерно техническия състав – това авиационно семейство няма къде другаде да се намери. Това е мотивацията, която ни задържа – патриотичният дух, моралът и професионалното достойнство.
Престоят и обучението в САЩ й дават отправни точки за същността на съвременния професионализъм. Лети на Т 6 „Тексан”, турбовитлов, подобен на пилатуса. Прави над 200 летателни часа за година и половина.
Нещо непостижимо у нас
В Крумово за една година е имала 2 часа нальот и 5 часа по време на стажовете, което трудно може да мотивира младите кадри. Сега, откакто е назначена в авиогрупа Враждебна вече 3-та година лети на „Спартан” – има около 150-160 часа нальот като помощник командир на екипаж. Все още не е участвала в реални бойни мисии – полети до Афганистан или Ирак.
С нетърпение очаква да се повиши статусът на факултет „Авиационен” като се отдели от НВУ в самостоятелно военновъздушно училище. За нея това е добра новина, тъй като Командването на ВВС от много години води борба да възвърне ВВВУ, да го възроди. Според нея духът е важен, самото обособяване в едно цяло на авиационна общност ще даде възможност новите кадри да са по-мотивирани, по-лесно да координират подготовката, както на инженери и техници, така и на пилоти. Особено по време на стаж – и във времеви диапазон, и като обмен на опит. Прави сравнение с опита си в американската авиобаза.
– Обучението беше тежко – минах от хеликоптер на самолет. Трябваше да свикна с езика, с техните термини, с процедурите. У нас до този момент не залагахме на процедури, съгласувани с гражданската авиация. Натоварването е несравнимо – искат да те направят пилот за една година и обучението е много интензивно. Работиш всеки ден – имат тренажори, има от всичко по много. Не бях виждала такова количество самолети на едно място. Само за този тип учебна машина на ден разполагаха с 50 самолета
А машините бяха 3 типа. Ако ти откаже, веднага вземаш резервен самолет – не е имало проблем нито с гориво, нито с осигуряване. Обучението върви бързо и лесно, когато си осигурен от всяка страна. В американската авиобаза хората следват писани правила, не правят компромиси с нищо и не се иска особена гъвкавост от тях. Не се налагат ситуации, в които има недостиг на нещо, за да мислят напред. Това е най-голямата разлика. Аз съм видяла само учебната им част. В бойно отношение не казвам че не са добри, напротив, много са добри. Като учебен процес, като инструктори – нямат грешка.
Ние, на нашето ниво в българските ВВС се справяме доста добре, защото ако поставиш друга нация в нашето положение – не знам колко добре биха изглеждали. Имаме изключителна адаптивност. Съдбата го е наложила – каквито и да са обстоятелствата, да успяваме винаги. А може би е тъжно – много хора се възползват да знаят, че ние винаги ще се справим с трудностите.
У нас се сблъсках с друг опит.
Спартанът е прекрасен самолет
Т6 беше с инструктор, координацията между екипажа е малко по-различна. Тук разбрах какво е да летиш в екипаж, има по-особени процедури, които се спазват. С авиониката се свиква. Ние можем и на стари самолети и хеликоптери да летим. Едно време ни даваха курс, авиационен насочвач, но в днешно време трябва да използваме модернизацията – тя дава повече възможности на самолета, да се възползваме от тях. Можем и на старото, обаче можем и на новото да летим. Това се нарича авиационна еволюция.
Попиташ ли Дарина какво очаква от бъдещето, става пестелива и лаконична – няма очаквания. Според нея, когато човек очаква – се разочарова.
– Просто имам надежда. Да не ставаме по-зле. Смешно е, но така ще го кажа. Още от момента, в който влязох във Военното училище, положението не се е оправило досега. От 2007 – вече 12 години. Голям период, в който ако нещо не мръдне напред, можете ли да имате очаквания?
Самостоятелното военновъздушно училище ще прехвърли отговорността изцяло на ВВС. А ако не преминава през военния университет във Велико Търново, обучението дава по-голяма възможност за гъвкавост. ВВС ще са отговорни за съдбата на курсантите и начина на обучение. И това е част от голямата промяна, за която все още надеждата ми не е угаснала.
