На 11 и 12 декември 1979 г. Комитетът по планиране на отбраната на НАТО провежда министерска сесия в Брюксел. Министрите от държавите членки разглеждат състоянието на сигурността на Алианса в светлината на събитията през изтеклата година. Те припомнят, че контролът на въоръженията като част от процеса на разоръжаване по същество допълва сигурността във военната област и че тези цели трябва да се преследват успоредно. Министрите изразяват категоричната си подкрепа за Договора САЛТ-2 като основен принос за разведряването и сигурността, и изразяват очакване за бърза ратификация от двете страни.
На тази сесия министрите отчитат и все по-нарастващия военен потенциал на Варшавския договор, който надхвърля потребностите му за защита. По тази причина те планират отговорът на НАТО на това нарастване и свързаният с него контрол над въоръженията да бъдат разгледани на отделно съвещание на министрите на отбраната и външните работи от страните членки.
На сесията се отбелязва и фактът, че разгръщането на потенциала на Варшавския договор е резултат от продължителните усилия на социалистическите страни. Този процес се подкрепя от Съветския съюз, който отделя от 11 до 13 процента от своя брутен вътрешен продукт (БВП) за военни разходи. Всичко това създава предпоставки за разширяване на глобалното влияние на Варшавския договор и е предизвикателство за сигурността на Алианса.
Министрите дават положителна оценка на развитието на сухопътните войски, военноморските и военновъздушните сили на НАТО, което се извършва съгласно средносрочните планове. Те се връщат и на Програмата за дългосрочна отбрана, приета на срещата на върха във Вашингтон през 1978 г. В контекста на тази програма е преразгледан докладът за програмата за противовъздушна отбрана на Съюзното командване в Европа за 15 години напред. Докладът и първият етап от програмата за ПВО са одобрени. Министрите потвърждават още, че страните членки на НАТО трябва да осигуряват до 3 процента от БВП за отбрана, за да бъдат подкрепени адекватно усилията на Алианса за подобряване на отбранителните способности.
На 18 юни т. г. се навършват 40 г. от подписването на историческото споразумение за ограничаване на стратегическите нападателни оръжия между САЩ и СССР
Виена, юни, 1979 г. Президентът на Съединените щати Джими Картър и генералният секретар на КПСС Леонид Брежнев пристигат в австрийската столица за подписването на историческия договор САЛТ-2. Девето управление на КГБ, отговарящо за охраната на ръководителите на СССР, е командировано в световното музикално и шпионско средище почти в пълен състав. По същия начин постъпват и от ФБР. Освен това на крака са вдигнати не само специалните служби на Австрия, но и на съседните страни – Унгария и Чехословакия. Ясно е, че никой не иска инциденти по време на срещата.
Маршрутът за придвижване на Картър и Брежнев от летището до града е разработен предварително и се охранява строго от австрийските служби. Хиляди хора се нареждат от двете страни на трасето, за да приветстват двамата световни лидери.
Брежнев е откаран в съветското посолство, след което разпорежда да го разведат из красивата Виена. В първия автомобил на охраната трябва да седне съветският посланик, защото познава забележителностите, но охранителите не го допускат, защото не е написан в списъка предварително. А охранителите и шофьорите на съветските автомобили не познават града. Затова правят една обиколка из близките улици край посолството и се прибират обратно. Брежнев е крайно ядосан, защото не успява да разгледа Виена.
Картър, слизайки от стълбичката на самолета, нарежда на колите да потеглят в съвсем друга посока от определената и влиза във Виена там, където никой не го очаква. Това създава огромен проблем на австрийските спецслужби и настройва виенчани срещу него. На следващия ден става още един гаф. Госпожа Картър посещава училище, където децата я посрещат с цветя. Охранителите вземат букета и пред очите на всички го разпиляват по земята, за да видят дали в него няма бомба.
На 18 юни 1979 г. в императорския дворец „Хофбург“ във Виена Джими Картър и Леонид Брежнев подписват договора САЛТ-2 (Strategic Arms Limitation Talks). САЛТ-2 е поредица от преговори между САЩ и Съветския съюз в периода от 1972 до 1979 г. Целта на преговорите е да се ограничи производството на стратегически ядрени оръжия. Тези преговори са продължение на подписания преди това САЛТ-1. За първи път в САЛТ-2 броят на всички видове стратегически ядрени оръжия е намален. Договорът забранява и новите ракетни програми. За нова ракета се смята тази, чиито параметри са с 5 процента по-добри от тези на предишната.
САЩ успяват да запазят програмата за ракетата „Тризъбец“ (“Trident”) и крилатите ракети, главно като отбранително средство. За сметка на това Съветският съюз може да задържи ракетите носители от типа SS-18.
Големият пробив в САЛТ-2 е постигнат още на срещата на върха във Владивосток между президента Джералд Форд и генералния секретар Леонид Брежнев, когато двамата договарят основната рамка на споразумението.
Ограничават балистичните ракети до 2250
Точното наименование на САЛТ-2 е „Договор между СССР и САЩ за ограничаване на стратегическите нападателни оръжия“. В член 1 страните се задължават да ограничат стратегическите нападателни оръжия в количествено и качествено отношение. Да проявяват сдържаност при създаването на нови видове нападателни оръжия и да предприемат всички мерки, предвидени в договора.
За целта на договора се дефинира, че „Пускови установки за междуконтинентални балистични ракети са установки за наземно базирани балистични ракети с радиус на действие, по-голям от разстоянието между северозападната континентална граница на Съветския съюз и североизточната континентална граница на Съединените щати, което означава 5500 км“.
За „тежки“ се считат съветските бомбардировачи „Туполев – 95“ и „Мясищев“, както и американските „Б-52“ и „Б-Г“. Балистични ракети „въздух–земя“ са всички ракети от този тип с радиус на действие над 600 км. В момента на влизането на договора в сила всяка от страните трябва да ограничи пусковите установки за междуконтинентални балистични ракети, за балистични ракети върху подводници и балистични ракети „въздух–земя“ до общо количество 2400 броя, а след 1 януари 1981 г. страните се задължават да ограничат този брой до 2250.
Съгласно споразумението страните нямат право да започват строителство на допълнителни стационарни пускови установки за междуконтинентални балистични ракети, както и да пребазират такива пускови установки. Договорът не позволява на страните да притежават повече от 1320 балистични ракети с разделящи се бойни глави и крилати ракети за тежки бомбардировачи с обхват над 600 км.
В последния член 19 е записано, че договорът подлежи на ратификация в съответствие с конституционните процедури на двете страни. Той започва да действа от датата на размяна на ратификационните документи между страните и остава в сила до 31 декември 1985 г.
