Информационен център на Министерство на oтбраната

НАТО и Варшавският договор във Виена

От 1973 до 1989 г. в двореца „Хофбург“ във Виена се провеждат преговорите за „Взаимно и балансирано намаляване на силите“ (MBFR) между държавите – членки на НАТО, и Варшавския договор. Преговорите стартират на 30 октомври 1973 г. и са фокусирани главно върху „взаимното намаляване на въоръжените сили и въоръженията и всичко свързано с тях, в Европа“. Успоредно с тези преговори в Хелзинки се провежда Конференцията за сигурност и сътрудничество в Европа. От работата на форума в Хелзинки са изключени всички въпроси (особено спорните), засягащи въоръженията. Основа за преговорите във Виена е политиката на разведряване в отношенията между Изтока и Запада в началото на 70-те години. Инициативата идва от НАТО през 1968 г., от срещата на Северно-атлантическия съвет в Рейкявик, Исландия на 24 и 25 юни 1968 г. От Тбилиси Брежнев веднага реагира положително. 
Преговорите за MBFR  за първи път са предложени официално на срещата, посветена на договорите SALT, между президента Ричард Никсън и генералния секретар Леонид Брежнев. Двамата лидери се уточняват още тогава, че политическата страна на преговорите ще се разглежда на Конференцията за сигурност и сътрудничество в Европа в Хелзинки, а чисто военната проблематика ще се обсъжда на  преговорите във Виена.

Дворецът ”Хофбург” във Виена
 Предварителните консултации за преговорите започват във Виена през януари 1973 г. На първата среща съветската страна отхвърля името MBFR на основание, че думата „балансиран” предполага, че силите на Варшавския договор, – които имат числено превъзходство в Европа, – трябва да бъдат намалени повече от силите на НАТО. Съветското предложение  е „взаимно намаляване на силите и въоръженията в Централна Европа“ (MRFACE). Това заглавие е договорено, но рядко се използва. 

В съответствие с консултациите, които продължават от януари до юни, е постигната договореност за участие в преговорите на 19 държави: 7 социалистически – СССР, България, Унгария, ГДР, Полша, Румъния и Чехословакия и 12 западни – САЩ, Великобритания, Белгия, Дания, Гърция, Италия, Канада, Люксембург, Холандия, Норвегия, ФРГ и Турция. 

Съгласуван е и съставът на страните, които ще участват в споразумението за съкращаване на въоръжените сили и въоръжението в Централна Европа. Това са СССР, ГДР, Полша и Чехословакия от едната страна, а от другата –  САЩ, Великобритания, Белгия, Канада, Люксембург, ФРГ и Холандия. Тези общо 11 държави, участват пряко в преговорите и имат право да вземат решения по всички обсъждани въпроси. В предварителните консултации са определени и териториите, на които ще бъдат съкращавани въоръжени сили и въоръжение. Това са териториите на ФРГ, Белгия, Холандия и Люксембург, както и на ГДР, Полша и Чехословакия. Останалите участници в преговорите са дефинирани като „флангови държави“. Те няма да съкращават свои войски и имат специален статут, който им дава право да участват в обсъждането на въпросите в пленарните заседания и да разпространяват документи по разглежданите проблеми. В съответствие с протокола от предварителните консултации, приет на 14 май 1973 г., преките участници в преговорите „вземат необходимите решения с консенсус“. 

Целта на преговорите е да се постигне споразумение за разоръжаване и контрол на конвенционалните оръжия и въоръжените сили на териториите на определените за това страни. Водещият принцип на разговорите е „ненамаляване на сигурността на всички участници“. Военното статукво в Централна Европа трябва да остане непроменено. 

2-2
Американски танк от 70-те М60
По време на преговорите възникват и сложни въпроси, свързани най-вече със съпоставимостта на различните оръжейни системи.  Това става основен проблем за намаляване на въоръжението в Централна Европа. Явно има разлика в това да се съкращават личен състав и оръжейни системи. Защото оръжейните системи имат различни функционални връзки в различните военни стратегии. Друг проблем в преговорите е, че преговарящите и от двете страни не се интересуват толкова от съкращаването на конвенционалните оръжия, колкото от разоръжаването в ядрената област. Проблем става и предложението на НАТО за асиметрично намаляване на въоръженията. Ако Варшавският договор има повече сили на Запад, трябва и да се разоръжи повече. Изтокът в този случай настоява за еднакво разоръжаване. Варшавският договор представя и данни за числеността на войските си, които се различават значително от западните оценки. Това също предизвиква спорове. 

През декември 1979 г. руснаците спират преговорите заради решението на НАТО да разположи нови ядрени ракети със среден обсег в Европа.  На 2 февруари 1989 г. преговорите за MBFR завършват неуспешно след почти 16 г. и се заменят от преговорите по Договора за конвенционалните въоръжени сили, които започват на 9 март 1989 г. Резултатът от тези 16 г. е, че все пак преговорите карат двата блока да продължат диалога, като по този начин допринасят за поддържане на доверието помежду си въпреки различните позиции. 

Сигналът от Рейкявик

Ракета ”Пършинг”
На 24 и 25 юни 1968 г. Северно-атлантическият съвет на НАТО провежда министерска среща в Рейкявик, Исландия. Участват министрите на отбраната,  на външните работи и на финансите на държавите членки. В заключителното комюнике министрите от НАТО изпращат първия сигнал за „възможността за балансирано намаляване на силите между Изтока и Запада“. Това е свързано с обсъждането на Доклада за бъдещите задачи на Алианса, приет през декември 1967 г. Втората част от този доклад обобщава резултатите от интензивните проучвания на разоръжаването и контрола над въоръженията. Министрите потвърждават решението на

Постоянния съвет на НАТО „да се даде приоритет на тази сложна и важна работа“. 

Така се стига до 22 ноември 1973 г., когато на масата на преговорите за  MBFR във Виена са поставени първите предложения на Запада. Предложенията представляват двуфазен план, който съдържа съответните изисквания. 

Във Фаза 1: САЩ премахват 29 000 войници, а СССР – една танкова армия от 5 дивизии, 1700 танка и 68 000 войници. 

Във Фаза 2: На двете страни се поставя ограничението от 700 000 души сухопътни войски и 200 000 души военновъздушни сили. Това е позицията на НАТО по време на преговорите.

Отговорът на Варшавския пакт на позицията на Алианса е, че всяка страна трябва да намали пропорционално своите сили, а не абсолютно, и че оборудването, както и числеността на войските трябва да се намалят. По-конкретно Варшавският договор предлага всяка страна да намали силите си с 20 000 души. След това да последва едно 15 процентно намаление на числения състав и оборудването във всички държави – членки на НАТО и Варшавския договор. 

През 1976 г. страните от Варшавския договор правят друго предложение, според което САЩ и СССР трябва да намалят въоръжените си сили с 2–3 процента. Да премахнат един и същ брой ядрени бойни глави, 354 ядрени въздухоплавателни средства, ракети „Скъд“ и „Пършинг“, както и 300 танка. През 1976 г. числеността на въоръжените сили от Варшавския договор се превръща в непреодолим проблем за преговорите. От предоставените данни се вижда, че страните от Варшавския договор притежават 815 000 души сухопътни войски и 182 000 души военновъздушни сили.  Според оценките на НАТО обаче Варшавският договор разполага с 956 000 души сухопътни войски и 224 000 души военновъздушни сили.

Виж Още

БЪДИ ВОЙНИК

Последни Новини

Вестник Българска Армия

Руслан Мъйнов – Драва

Архив

Scroll to Top