Разширяването на Организацията на Северноатлантическия договор (НАТО) е процес на включване на нови държави. НАТО е военно-политически съюз на двайсет и седем европейски и две северно-американски държави, който представлява система за колективна отбрана. Процесът на присъединяване към Алианса се урежда от член 10 на Вашингтонския договор, който гласи:
„Страните по Договора могат, при единодушно съгласие, да поканят да се присъедини към Договора всяка друга европейска държава, която е в състояние да съдейства за осъществяването на принципите на настоящия Договор и да допринася за сигурността в Северноатлантическата зона. Всяка поканена по такъв начин държава може да стане страна по Договора, като депозира документа за своето присъединяване при правителството на Съединените американски щати. Правителството на Съединените американски щати ще уведомява всяка от страните по Договора за депозирането на всеки такъв документ за присъединяване“.
Страните, които желаят да се присъединят, трябва да изпълнят определени изисквания и да завършат многоетапен процес, включващ политически диалог и военна интеграция. Процесът се наблюдава от Северноатлантическия съвет, който е ръководен орган на НАТО.
Швеция, Финландия и Сърбия имат открит политически дебат по въпросите на членството
Северноатлантическият съвет (САС) е главният ръководен орган на НАТО. Той контролира военно-политическия процес и въпросите, свързани със сигурността, засягащи целия Северноатлантическия съюз. В състава си САС обединява представители на всички държави членки за обсъждане на политики или на оперативни въпроси, изискващи съвместно решение. В същото време той е форум за провеждане на широки консултации между държавите членки, както и по въпроси, засягащи мира и сигурността на тези държави.
В НАТО единствено Групата по ядрено планиране има правомощия, съпоставими с тези на САС, но това се отнася само до въпросите, които са в нейната компетентност – ядрената политика, процедурите по планирането и консултациите. Политиката, изработвана от САС, е колективен израз на волята на всички държави членки на НАТО, като решенията се вземат при пълно съгласие, така нареченият консенсус. Генералният секретар на НАТО е председател на САС. Статутът и законосъобразността на решенията на Съвета са едни и същи, независимо какво е нивото на провежданите заседания. Северноатлантическият съвет е единственият орган на НАТО, създаден в съответствие със Северноатлантическия договор през 1949 г., с член 9 от Договора. Единствено САС има право да създава спомагателни структури в организацията.
След учредяването си през април 1949 г. НАТО има 12 държави членки. Това са Белгия, Великобритания, Дания, Италия, Исландия, Канада, Люксембург, Холандия, Норвегия, Португалия, САЩ и Франция. През 1952 г. към Алианса се присъединяват Гърция и Турция. Западна Германия е приета през 1955 г., а Испания през 1982 г. След края на Студената война и обединението на Германия, бившата ГДР също се приобщава към Алианса през октомври 1990 г.
През 1999 г. в НАТО се провежда дебат за продължаване на разширяването на организацията на изток. През същата година към Алианса се присъединяват Полша, Унгария и Чехия. Това става на фона на много широки дебати в НАТО – от една страна, и несъгласието на Русия – от друга. Най-голямото – пето разширяване в историята на Алианса се случва през 2004 г., когато към организацията се присъединяват седем държави от Централна и Източна Европа: България, Естония, Латвия, Литва, Румъния, Словакия и Словения. Седемте страни бяха поканени да започнат преговори за членство по време на Срещата на върха в Прага през 2002 г. През 2004 г., малко преди Срещата на върха на НАТО в Истанбул, те стават пълноправни членки. Албания и Хърватия се присъединяват на 1 април 2009 г. През юни 2017 г. към НАТО успешно се присъединява и Черна гора. С това страните членки стават 29.
През 2019 г. НАТО официално признава четири държави за кандидат членки. Това са Босна и Херцеговина, Северна Македония, Грузия и Украйна. Северна Македония подписва протокол за присъединяване през февруари 2019 г., който е в процес на ратификация от страните членки.
Бъдещото разширяване на НАТО в момента е тема на дебат в няколко държави извън съюза, а страни като Швеция, Финландия и Сърбия имат открити политически дискусии по въпросите за членството. В страна като Украйна подкрепата и противопоставянето на членството са свързани с етнически и националистически идеологии. Включването на страни, които преди са били част от Източния блок и Съветския съюз, е причина за увеличаване на напрежението между страните от НАТО и Русия.
Има и някои по-драматични разширявания. През май 1952 г. са подписани конвенциите от Бон и Париж, които влизат в сила след ратификацията през 1955 г. Във Франция ратификацията се забавя и затова процесът приключва чак през 1955 г. Конвенциите слагат край на съюзническата окупация на Западна Германия. Те са ратифицирани и отчасти като условие за присъединяването на Западна Германия към НАТО. Има известен драматизъм и при испанците, защото Испания първоначално води политика на изолационизъм. При Франко тя става твърдо антикомунистическа и е обвързана с редица споразумения за отбрана с държавите от НАТО. След прехода си към демокрация Испания е подложена на натиск да нормализира европейските си отношения, включително и да се присъедини към Алианса, което става през 1982 г. Референдумът през 1986 г. потвърждава силната обществена подкрепа за тази стъпка.
Вишеградската четворка
През 1999 г. Чехия, Унгария и Полша се присъединяват към НАТО на Срещата на върха във Вашингтон. На тази среща е утвърден и Планът за действие за членство (ПДЧ), който след това се изпълнява от всички нови страни кандидатки.
През февруари 1991 г. Полша, Унгария и Чехословакия сформират групата „Вишеград“, която да работи за европейска и евроатлантическа интеграция, както и да провежда военни реформи в съответствие със стандартите на НАТО.
След падането на Берлинската стена първоначално НАТО не гледа положително на бившите страни от Варшавския договор. На Срещата на върха в Рим през ноември 1991 г. Алиансът все пак набелязва редица мерки за подпомагане на страните от бившия Източен блок при въвеждането на пазарната икономика и демокрация, и решава да бъде техен партньор в бъдещите им усилия. През следващите години са създадени и по-широки форуми за регионално сътрудничество между НАТО и източните му партньори. Такъв важен форум става инициативата „Партньорство за мир“.
Така се стига до 1997 г., когато на Срещата на върха в Мадрид покани за членство в НАТО получават Полша, Унгария и Чехия. Словакия не е поканена заради недемократичните действия на премиера й Владимир Мечиар. Впоследствие тя пак заема мястото си във Вишеградската четворка.
В Мадрид Румъния и Словения също получават покани, като при това имат и силни поддръжници от НАТО в лицето на Франция и Италия. Но техните кандидатури не получават подкрепата на американския Конгрес. В отворено писмо до президента Бил Клинтън повече от четиредесет американски експерти по външна политика, сред които Бил Брадли, Сам Нън, Гари Харт, Пол Нице и Робърт Макнамара, изразяват опасенията си от разширяването на НАТО, като нещо скъпо и ненужно, защото по това време няма заплаха от страна на Русия.
В крайна сметка през 2006 г. едно проучване на американското списание Security Studies (“Изследвания в сигурността“) показва, че разширяването на НАТО през 1999 и 2004 г. допринася ефективно за демократичната консолидация на Централна и Източна Европа.
