Юли-август 1938 г. – Политическата Балканиада
„Със Солунското споразумение в багажника си Борис III през целия месец октомври (1938 г.) предприе, както всякога сам, своята дипломатическа екскурзия в европейските столици. Той посети Рим, където надълго беседва с Мусолини. От Рим отседна в Лондон, а оттам – в Париж и Берлин. В Берлин бе гост на Хитлер и Гьоринг, на срещите с които присъства един здрав политически гарант – неговият баща Фердинанд”.
Така описва обстановката през 1938 г. хронистът на миналия век Димо Казасов в своята книга „Видяно и преживяно” (Издателство на НС на ОФ, 1969 г.) С какво толкова е било важно Солунското споразумение, та държавният глава го е имал като сериозно оръжие „в багажника си”? С този документ, близо 20 години след робските вериги на Ньойския договор, се отменят военните клаузи на подписания под натиск диктат, което позволява незабавното възраждане на осакатената през 1919 г. българска войска. Това се оказва изключително важно в навечерието на Втората световна война, чийто „аромат” вече долита от италианската кампания в Абисиния (Етиопия), Мюнхенското споразумение и аншлуса с Австрия, подсказващи амбициите на водача на Третия райх да постига желанията си не само по мирен път „На 31 юли 1938 г. между министър-председателите Георги Кьосеиванов и Я. Метаксас, действащ като председател на Комитета на Балканското споразумение, от името на последния бе подписан протокол, с който „България, Гърция, Румъния, Турция и Югославия поемат задължението да се въздържат от всякакво прибягване към силата съобразно спогодбите за ненападение. 
Румъния, Югославия и Гърция се отказват от прилагането на постановленията, съдържащи се в част IV на Ньойския договор, както и от постановленията, съдържащи се в Конвенцията относно границите на Тракия, подписан в Лозана на 24 юли 1923 г.” Така Димо Казасов описва този наистина знаменателен момент за България и пояснява: „Част IV от Ньойския договор се отнася до военните ограничения на България, а постановленията в Лозанската конвенция наложиха на България да демилитаризира по цялото протежение на Тракийската граница една зона, широка 15 км.” Така реално пада ограничението за числеността на войската, премахва се забраната за наборна служба, както и тесните рамки на видовете и количеството въоръжение. „Със Солунското споразумение
България доби пълна военна независимост пише Казасов. Тя можеше да укрепва границите си и да разширява въоръженията си, което, собствено, тя вършеше и преди Солунската конвенция, която се яви да признае само формално едно отдавна съществуващо фактическо положение. Югославия, която паралелно с България заплува отдавна в германски води, пропущаше редовно по своите железопътни линии пристигащите от Германия военни влакове за България.”
Антимонархистът и антимилитарист Казасов съди твърде укорно за външната, военната и икономическата ни политика, довели до реализирането на Солунската спогодба, като пропуска особено важния факт, че в навечерието на голяма война държава без армия и без въоръжение би била лесна плячка за която и да е от страните. Веднага след юридическото признаване на военната независимост на България се предприемат радикални мерки за въоръжаването на войската, която, превърната отново в наборна, нараства до пълна боеготовност. „През октомври Народното събрание разреши на министъра на войната да поеме задължения в размер на 4 250 000 000 лв. за доставка и поправка на оръжия, бойни припаси и др.”, пише Казасов, като не пропуска да отбележи хапливо: „Тая сума се изсипа в германските оръжейни заводи, които подготвяха трескаво Втората световна война”.
Заделят се огромни суми за военни доставки, които са били твърде апетитни за някои люде. Тяхна буквална жертва според някои версии става не кой да е, а самият началник-щаб на войската генерал Йордан Пеев. „На 10 октомври бе застрелян началник-щабът на армията генерал Йордан Пеев, пише Димо Казасов. Убиецът му бе веднага застрелян, за да отнесе в гроба имената на тия, които бяха насочили парабела му срещу генерала, за когото се знаеше, че недолюбва германците и че се е противопоставил на приемането на една негодна военна доставка от Германия, в която бе заинтересован княз Кирил… Дали царският брат, известен като бонвиван, гуляйджия и картоиграч, наистина е „натопил пръсти в кацата с меда” остава недоказано. Тезата на Казасов за княжески далавери развива години по-късно Славчо Трънски. Но изправеният пред народния съд княз е осъден за какво ли не, само не и за злоупотреби с военни доставки…
