6 септември 1885 г. – Съединението: Пловдивската революция избухнала преждевременно

„Преди да следвам разказа по-нататък, бих попитал дали Русия беше действително така изненадана от случилото се в Пловдив, както и целият свят? Истината е, че руският дипломатически агент (в Пловдив) Игелстрьом и руският военен аташе (подполковник Чичагов) са присъствали на решителното заседание на тайния комитет в с. Дермендере, в което е бил определен периодът между 15 и 20 септември за избухване на революцията. Те бяха лично и при подписването на протокола и уверяваха княза, че са изпратили рапорти до Петербург за наближаващата революция…”

Това пише в книгата си „Княз Александър Батенберг – истината за царуването му” лютеранският пастор Адолф Кох, който е личен изповедник на княза през цялото време, когато младият владетел е на трона на освободена България. Той оценява по достойнство събитията, случили се на 6 септември 1885 г., като ги нарича „Пловдивската революция”. Че това е била истинска всенародна революция, подкрепена и от двете страни на Балкана не само през септември, но най-вече през последвалата наскоро Сръбско-българска война, доказват подготовката на Съединението, която много прилича на „кипежа народен” преди Априлското въстание, както и самото осъществяване на този исторически акт, който въпреки участието на дружините на майор Данаил Николаев в никакъв случай не е обикновен военен преврат. Съединението е изключително „дръзка” проява на един народ, който дори за миг не се замисля, че нарушава диктата на Великите сили.

наречен Берлински договор. Договорът е още по-обиден, защото оставя под макар и формална турска власт точно Тракия, където е кипяло Априлското въстание и където са дадени най-много жертви на башибозушката жестокост. Неслучайно и водител на Съединението е именно Захарий Стоянов, единственият оцелял от панагюрските апостоли. Народът отвръща с жарка плесница на гаврата и на диктата на Великите сили и е готов още на другия ден да се сражава срещу могъщата Османска империя. А че Съединението е било насрочено за периода 15–20 септември и също като Априлското въстание е избухнало преждевременно, свидетелства отново пастор Кох: „На 3 септември 1885 г. бях във Варна, когато пристигнаха двама пратеници от Пловдивския централен таен комитет. Пратениците – Ризов и Куртев (тук немският пастор греши името на майор Муткуров), бяха натоварени от Каравелов със задачата да съобщят на княз Александър, че комитетът е решил между 15 и 20 септември да започне революцията в Източна Румелия”. 

Както се вижда, оглавяваният от Захарий Стоянов Български революционен комитет, в който влизат Димитър Ризов, д-р Георги Странски, напусналият поста си главен военен прокурор на Княжеството капитан Коста Паница, старият революционер и съратник на Левски Иван Арабаджията от Царацово, прословутият Чардафон Велики от Голямо Конаре и много други родолюбци не е бил толкова таен, щом за действията и подготовката му са знаели министър-председателят Петко Каравелов, а както ще видим – и председателят на Народното събрание Стефан Стамболов. 

„През есента на 1885 г. Каравелов отива в Търново на разходка, пише британският журналист А. Х. Биман в книгата си „Стамболов – биография”. На 6 септември сутринта те отишли да се разходят със Стамболов. Един стражар спира файтона и подава една телеграма от Пловдив, с която се съобщава за успеха на революцията и провъзгласяването на Батенберг за княз на Северна и на Южна България. Каравелов бил разярен и обвинил Стамболов, че е ускорил делото, на което той му отговорил, че началото на всеки заговор зависи от заговорниците, но моментът на извършването му не зависи от тях…”

Както през Априлското въстание, така и през есента на 1885 г. народът изпреварил събитията и намеренията на водачите си. В Пловдив за разлика от Оборище няма предател. Но началникът на полицията Фон Дригалски паша с престараването си предизвикал „искрата на бунта” да пламне по-рано. Той дори си позволил да заповяда арестуването на майорите Данаил Николаев и Сава Муткуров, въпреки че правата му не се простират върху военните. В това време обаче героичното Панагюрище 
вече въстанало. Последвали го Чирпан, Пазарджик и Голямо Конаре. Дригалски паша изпратил пловдивския префект Петър Димитров да усмири бунтовното село, но там той бил арестуван от населението, водено от Продан Тишков – Чардафон Велики, който тръгнал със своята чета към конака на Гаврил Кръстевич. Така народът не дочакал определеният от пловдивските апостоли 20 септември, а заедно с дружините на майор Николаев на 6 септември отхвърлил завинаги турската зависимост. Източна Румелия престанала да съществува!

Временното правителство с председател съратника на Ботев – д-р Георги Странски и с главнокомандващ майор Данаил Николаев провъзгласило Съединението в името на княз Александър I, когото обявили за владетел на Северна и Южна България. Пламенните революционери едва ли са подозирали каква драма предизвикват не само в душата, но и в съдбата на младия владетел. Тяхната „Пловдивска революция”, както справедливо я нарича пастор Кох, изправяла княза срещу всички Велики сили, сътворили Берлинския договор, но най-вече срещу братовчеда му в Петербург – руския император Александър III, чието самолюбие не допускало свещеният български акт да стане без неговата благословия. Решението на княза създало Съединена България, но предрешило по-нататъшната му съдба като владетел…

„На 7 септември княз Александър се среща с Каравелов и Стамболов в Търново. „Стамболов бил решителен в своя съвет, продължава разказа си Биман. Господарю, казал той, Съединението е свършено дело, то е невъзвратимо и време за двоумение няма. Пред Ваше Височество стоят два пътя. Един за Пловдив и докъдето Бог каже. Другият – за Свищов, Дунава и Дармщат. Аз ви съветвам да поемете короната, която народът ви дава. Александър отговорил: Избирам пътя за Пловдив и ако бог обича България, ще ни защитава – мене и нея…”

Трябва ли да съществува Румелия?

„Не! А защо не – ние ще се помъчим да отговорим според силите си. Ние няма да казваме, както това правят мнозина, че като се присъедини Румелия на Княжеството, ще да бъдем в състояние да превземем на втория ден Одрин, че алъш-веришът ще да хукне като пожар, че данък няма да се плаща вече и други още сладки мечтания, с които се задоволяват само дребнавите интереси, живущи днес за утре. Преди всичко ние сме длъжни да кажем, че тая нещастна страна, някогашна Тракия, със своето нищожно население и с грамадното си число чиновници, се е преобърнала на едновремешна турска община, тя се управлява като чифлик… Че Румелия е чиновнически чифлик, че нейното съществуване е добро и полезно само за чиновниците, за това трябва да се е уверил всеки данъкоплатец… Кой в Румелия днес владее най-добрите бейовски и пашовски ливади, кории, воденици, чифлици – чиновниците! Кой е направил да заскъпят европейските стоки, а да се понизят до нищожество цените на нашите – чиновниците! Кои ходят цяло лято по Хисарските бани и по дебелите сенки с файтони с по три коня – чиновниците! На кого не вземат синовете, братята и роднините солдати, че им били дробовете половинка, че им били тънки вратовете и кожата мека – на чиновниците! Кого избират за депутати, които уж държат страната на народа – пак чиновници! На кои най-после са червени вратовете, а децата дебели – пак на чиновниците! Кой не е плащал данък, откакто се е учредила Румелия – чиновниците и чорбаджиите! На кого служат вестниците, които се издават в Пловдив и които уж все за народа пишат – пак на чиновниците, защото ги пишат и издават чиновници! 
…
Право да си кажем, но като наша блажена Румелия няма друга такава страна под ясното небе, която да има толкова чиновници, колкото й е войската… Блажени чиновници, свята Румелия! Нека живей на хиляди лета…
Захарий Стоянов, 
в. „Борба”, бр. 5, 25 юни 1885 г.