Петър Янъков,
младши сержант от запаса
Откакто е сътворен, човекът непрекъснато воюва. Със себе си, за да стане повече от това, което е. В семейството си – кой да бъде водещият. Със съседа си – за да му вземе земята или добитъка, а в днешно време – паркомястото. В племето си – за да бъде той главатарят. И като стане такъв, ще се опита да завладее съседното племе или държава.
Но държавите или империите са се усетили още в зората на своето съществуване и са създавали най-сигурната защита. Своята армия. И от хилядолетия тя е била най-тачената част от обществото.
През есента на 1960 година дойде и моят ред да отбивам редовната и задължителна военна служба. Случи се топла и ласкава есен – време за гроздобер и свикване на новобранци. Дворът на военното поделение в Сливница се пълнеше с младежи. Стичаха се от цяла България, пристигащи с автобуси и влакове, а неколцина местни даже с каруци. Всичките бяхме със средно образование – щяхме да бъдем в школа за младши сержанти, та трябваше да сме по-начетени от бъдещите ни подчинени.
Нашите познания за казармения живот бяха съвсем бегли. Бяхме чували, че не е леко – и толкоз. А нашите бащи, които бяха служили по царско време, бяха запазили в себе си уважението към Българската армия. За това изпращането на новобранец, особено в провинцията, се превръщаше в събитие по-тържествено от сватба. И както разбрахме по-късно в някои селища, ако след първата година служба останеш без нашивка, това се смяташе за пълен провал. Влязохме в казармата без да знаем нищо за героичното минало на Българската армия. Така се и уволнихме, без някой да ни е отворил очите за Одрин, Дойран, Каймакчалан.
Преди години бях с хор „Мадригал“ в град Тулон, където е най-голямата военноморска база на Франция. Един ден местните медии съобщиха, че на определена дата може да се влезе и разгледа в пристанището действаща подводница. Научавайки тази новина, нашият диригент беше много скептичен: „Като действащ офицер опитах във Варна да ме пуснат да разгледам подводница, но не стана. Та тука ли ?”
Взехме си паспортите, отидохме на пристанището, подредихме се на голяма опашка в един голям дъжд. Никой не се заинтересува от нас – дали не сме от вражеския лагер. Влязохме, гледахме и си направихме съответните заключения.
Преди много години аз и моите колеги по войниклък също си бяхме направили, и то много скоро, заключението за нашата служба. В Българската армия липсваше българщината. Защото ни обучаваха в лъжлив патриотизъм, унищожавайки нашето лично и национално достойнство, живеейки в непрекъснат страх за различни наказания, включително затвор. Започнахме да споделяме (много предпазливо и потайно) всяка информация, независимо как достигнала до нас, която ни убеждаваше, че не всичко, с което непрекъснато ни настройваха срещу нашите съседни държави е вярно. При много у нас патриотизмът, който е най-важен за един войник, изчезна. В казармата ние не възмъжахме. Възмъжахме въпреки нея, защото трябваше да оцелеем.
Сега всяка информация за дейността на нашата армия е широко достъпна. Тогава единствената възможност нещо да научим беше вестник „Народна армия“. Имаше го във всяка учебна стая. Четяхме го от кора до кора – все намирахме по нещо, което да ни заинтересува. Във вестника имаше от време навреме кореспонденции от срочнослужащи от страната. И аз реших да сътруднича. Един ден намерих повод да го осъществя. Имаше при нас един капитан, много опак. Привикваше той някой провинил се. „Другар, ти си лош другар” – това бяха единствените думи, които изричаше и без повече обяснения налагаше наказание. Случваше се, макар да бе противоуставно, целият караул, след като предаваше службата, да марширува по плаца вместо да почива. Имахме и един младши сержант, полкова гордост като стрелец с автомат „Калашников”. На една стрелба имахме за задача от сто метра да уцелим малка мишена, която имаше формата на човешка глава. Тежка задача, не всеки се справи. Капитанът, по прякор Кашика, се ядоса, повика младши сержанта и му нареди:
– Другар, аз отивам при мишените, ще взема една в ръката си, ще я изпъна и ти ще стреляш по нея. За да покажеш как трябва да се стреля. Ако не изпълниш заповедта ми, отиваш в ареста.
Младши сержантът побеля от стр
ах, а ние вече потривахме ръце от радостно очакване.
– Пусни му един куршум. Никой няма да те обвини – увещавахме го ние.
– Колко съм го клел, клетва не го стига и куршум няма да го стигне – каза стрелецът. Но стреля и улучи мишената. Това ме потресе, описах случката и други събития от нашия войнишки живот и изпратих кореспонденцията. Тя беше отпечатана. Без, разбира се, най-интересното – било дълбоко противоуставно. А аз получих първия си хонорар като журналист. Сумата беше три лева – достатъчни да пиеш шест коняка във „Феята”.
Минаха десетилетия и една случайна среща в наши дни в очната клиника „Света Ана“ ме върна към казарменото ми минало. Видях го – побелял, отпуснал се от годините, натежал. Познах го веднага, както биха го познали стотиците, с които споделях неволите на комунистическата казарма. Които тогава бяхме едно човешко стадо – гологлаво, обезличено, уплашено от грубостта, ругатните и заканите на нашите наставници офицери и сержанти. Между тях бе и той -майорът, който никой не споменаваше по име и чин. За нас той беше „спецът“ –всяващия ужас офицер от ВКР с безграничната си власт над всеки и над всичко. Всяка сутрин „спецът“ се появяваше на плаца пред събраните за развод войници. Идваше винаги последен, обикновено след командира на полка, на когото козируваше лениво. После се отдръпваше настрани от него горделиво и небрежно. За никого нямаше съмнение кой е истинският началник. Гледахме го като хипнотизирани, някаква невидима ръка стискаше гърлата ни, а устните ни пресъхваха.
Спецът знаеше всичко за всеки – кой откъде е, кога е роден, от „благонадеждно“ семейство ли е, знаеше подробно имаме или не младежки лудории и прегрешения. Знаеше всичко, което би могъл да използва, когато се наложи. Той беше мълчалив, вместо устата говореха очите му – мътно сини, с червени точици, обрамчени с бели мигли – очи бездушни, студени и зли. „Бъди умен, разкажи какво говорят и мислят насаме другарите ти”, подканваше този поглед преди още да започнат въпросите. „От теб зависи да направя живота ти тук по-лесен или ужасен.”
Сега той седеше на опашката примирен и безпомощен. Чакаше милост за очите си.
Професорке, – идеше ми да закрещя– светица ли си, грешница ли си, как да те убедя, как да те помоля веднъж в живота си да бъдеш не лечител, а съдия! Този човек, който цял живот се е борил срещу светлината, не заслужава да вижда белия свят! Господи, теб, когото разпънаха преди две хилядолетия, а ти проповядваше любов и опрощение за враговете си, кажи на мен, нечестивия християнин, знаеше ли, че ще дойдат мъчители по-страшни от твоите? Как да ги заобичаме, как да им простим, когато сега цинизмът им си е останал предишният, а разкаянието за злините, които ни причиниха, им е чуждо?
Не им вярвайте – на тях и на техните наследници. Те мечтаят да се върнат времената, когато ни бяха отнели възможността да се гордеем с нашата армия. И не подбират средства това да се случи.
Днес България е в един съюз със страни, на които преди завиждахме, а днес са наши равностойни партньори. Не вярвайте на лъжите, че днес нямаме пълноценна армия. Може да е по-малка, но достойна – наистина българска. В нея служат патриоти и професионалисти, които, когато се налага, доказват своите изключителни качества и в родината ни, и в мисиите в чужбина.
