Министерство на отбраната
информационен център

Последвайте ни!

Търсене
Close this search box.

Какво проби консервната кутия на комунизма?

[post-views]


За вечерта на 3 ноември 1988 г. в 65-а аудитория на Софийския университет бе насрочена интересна лекция в рамките на някакъв семинар на катедрата по научен комунизъм. Темата бе „Социализъм и пазар“, а лектор – младият асистент Огнян Минчев. По това време „перестройката“ в Съветския съюз бе в разгара си и доста от студентите в Софийския университет се интересувахме от политика. Заедно с колеги историци отидохме на лекцията. Дали Огнян Минчев успя да примири социализма и пазара вече не си спомням, но веднага след неговото изказване изведнъж отпред излезе възрастен професор, Иван Николов, който обяви създаването на Клуб за подкрепа на гласността и преустройството и прочете неговата програмна декларация. Мисля че повечето от хората в залата веднага усетиха, че присъстват на историческо събитие – първата за последните 40 години легална открита сбирка на опозиционна организация. Последваха бурни дискусии с какво точно да се занимава този клуб и доколко опасно е членството в него. 

petar mladenov Всъщност през есента на 1988 г. опозиционната политическа дейност в България бе все така забранена, както и през изминалите четири десетилетия, но репресивният характер на комунистическата власт бе силно смекчен. Никой от учредителите на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството не бе пратен в лагер или в затвор. С тях службите за сигурност провеждаха „профилактични беседи“. Властта до голяма степен бе изпаднала в конфузна ситуация, защото поне половината от активистите на Клуба бяха членове на БКП, някои от тях дори със стаж като ремсисти отпреди 1944 г. 
Както голямата политическа промяна от 9 септември 1944 г., така и тази от 10 ноември 1989 до голяма степен 
бе продиктувана от външния фактор 
След като начело на Съветския съюз се изредиха трима възрастни болни хора – Брежнев, Андропов и Черненко, през 1985 г. страната, а и целият социалистически блок, бяха оглавени от сравнително млад, енергичен и реформаторски настроен лидер – Михаил Горбачов. Негова инициатива бе прословутата политика на гласност и преустройство. Икономическият фундамент на държавната собственост в огромната съветска империя остана непокътнат, комунистическата партия все така си оставаше единствена в страната, но това, което промени политическия пейзаж, бе гласността. В медиите постепенно започнаха да се появяват все по-смели публикации за престъпния характер на сталинизма, за корупцията в СССР, както и призиви за преосмисляне на идеологическия фундамент на социалистическата държава. 
Комунистическият режим може да бъде оприличен на херметично затворена консервна кутия, чието съдържание се запазва непокътнато благодарение на изолацията от опасни идеи и информация за живота отвъд „Желязната завеса“. Горбачовата гласност проби тази консервна кутия. Отначало дупчицата бе малка, но връщане назад нямаше – отворената консерва, дори и в хладилник да я държиш, след няколко дни пак ще се развали. 
За България шилото, което проби кутията на комунизма, първоначално бяха съветските вестници и списания. За да се шири официалната пропаганда, идваща от Москва, абонаментите за тях струваха жълти стотинки. През 1988–1989 г. вече стана ясно, че властите в София са си вкарали автогол с лесния достъп до московските издания. Повеите на промяната, идващи от Москва, ставаха все по-опасни за дългогодишния български лидер Тодор Живков. Неговото отношение към съветската перестройка бе синтезирано в прословутата му фраза 
„да се снишим, докато отмине бурята“
Бурята обаче не отмина, а постепенно започна да променя политическия пейзаж в Източна Европа. Към есента на 1989 г. в Полша и Унгария вече бе възстановена многопартийната система, а в трите прибалтийски републики възникнаха мощни антикомунистически национални движения и те вече бяха с един крак извън СССР. 
През есента на 1989 г. България бе в криза. Икономическа, политическа и демографска. Да, демографска – добре е да се знае, че населението на страната започва да намалява от средата на 80-те г., а не чак след 1989 г. Тодор Живков вече е на 78 г. Въпреки възрастта си и променената политическа ситуация Живков не мисли да сдава властта. В докладна записка на члена на Политбюро на ЦК на КПСС Александър Яковлев от февруари 1989 г. се отбелязва, че „В България по същество върви 
симулация на преустройството 
свързано главно с личните амбиции на Т. Живков. Гръмките декларации за създаване на принципно нов модел на социализма на практика се свеждат до безкрайни реорганизации. Въпреки това Тодор Живков, опирайки са на разклонения административен апарат и като използва методите за политическа манипулация, засега достатъчно здраво контролира положението, макар в партията и страната да се натрупва недоволство“. 
През 1989 г. комунистическата идеология е вече напълно изхабена, тя не предизвиква въодушевление, а по-скоро досада. Политическите етикети са изпразнени от съдържание. В Историческия факултет на Софийския университет например се провеждаха оживени политически дискусии, сипеха се критики срещу властта, а в ранната есен на 1989 г. вече открито се обсъждаше как да бъде свален Тодор Живков. И всичко това се случваше на сбирки в рамките на т.нар. Партийна учебна година, на която теоретично трябваше да присъстват само членове на БКП, но в действителност бяха допускани дисиденти и дори ние, студентите. 
Макар че Горбачов обявява отказ от доктрината „Брежнев“, която предвиждаше намеса на Москва във вътрешните работи на „братските“ социалистически страни от Източна Европа, на практика именно личната неприязън на кремълския лидер към Живков става катализатор на промяната от 10 ноември 1989 г. В началото на месеца съветският посланик в София Виктор Шарапов има дълга среща с българския лидер, на която му казва доста директно, че трябва да се оттегли. Паралелно с това кремълското ръководство установява интензивни контакти с членове на Политбюро на ЦК на БКП, които смятат, че е време Живков да бъде сменен. Важна е и позицията на министъра на отбраната и стар партизански командир генерал Добри Джуров, който също изоставя Живков. 
Накрая Живков се убеждава, че неговите поддръжници са малцинство в Политбюро и на заседание на този ключов партиен орган от 9 ноември се съгласява да подаде оставка, която да бъде приета на форум на ЦК на БКП на следващия ден. Уловката е, че Живков смята, че ще отстъпи само партийното лидерство, но ще си запази поста председател на Държавния съвет. На 10 ноември обаче той е изненадан, след като от името на Политбюро е предложено и прието той да бъде отстранен и от държавния пост. За историята завинаги остава 
неговата объркана физиономия 
от Пленума на ЦК на БКП от 10 ноември, когато разбира, че вече е извън играта. 
   На пръв поглед на 10 ноември се случва само един вътрешнопартиен преврат. На другия ден властта си е все така в ръцете на БКП, конкурентната политическа борба не е легализирана, Конституцията си е същата, собствеността върху икономическите активи остава държавна. И въпреки това 10 ноември е ден на радикална промяна, която затваря цяла епоха в съвременната история на България. В страната моментално започва бурен политически кипеж. На 18 ноември пред храма „Александър Невски“ в София се провежда първият митинг на опозицията. Събитието бе грандиозно, множеството – хилядно, лозунгите – наивни, а очакванията – огромни. След това митинги и събрания се провеждат почти ежедневно, пишат се петиции и възвания, като гъби след дъжд започват да никнат профсъюзи, граждански организации и политически партии. Колелото на промяната се задвижва и връщане назад няма. В консервната кутия на комунизма не просто е влязъл въздух, в края на 1989 г. тя вече е предадена за вторични суровини. 

Logo_of_Ministry_of_Defense_of_Bulgaria.svg

Пламен Димитров

Най-ново

Виж още

Избрани