Николай ГОЛЕМАНОВ
В изтеклата година поправихме неприятен пропуск в усещането ни за България и нейната история. В Плевен на площад „Свободата” на 16 ноември бе открит мемориал на Деветна Плевенска пехотна дивизия и командира й ген. Владимир Вазов (1868–1945). Монументът е посветен на сраженията при Дойран (1915–1918 г.), където Българската армия постига една от най-големите си победи в Първата световна война.
„Тук е мястото – подчерта на тържеството министър Каракачанов – където всеки българин може да сложи цвете на признателност в памет на своя дядо, отдал живота си за защитата на България и обединението на българския народ.“ И още по-високо поставят подвига при Дойран: „В нашата славна военна история надали има по-голяма, по-завършена и по-добре ръководена победа…” [1].
Предопределено
Ако наричат онези събития епопея, то не е за „по-патетично”. Просто „Дойранската битка” не е само една битка, не е и една операция.
Както на Западния фронт има първа и втора битка при Марна, и не по-малко от три битки при Ипр, така са „Дойрански” и 5 продължителни сражения в три кампании – през 1916, 1917 и 1918 г. Не е само една и Дойранската позиция, понякога дори я споменават като „фронт”.
Дойран е български град до едноименното езеро (около 175 км на юг–югозапад от София), изцяло разрушен в Първата световна война. Същото място днес е в Република Северна Македония.
Военните събития от 1915–1918 г. носят името на града, обаче обхващат поне 200 кв. км между западния бряг на Дойранското езеро и р. Вардар. Там сили на Първа и Втора българска армия градят система позиции и ги удържат против полкове от 4–5 държави, както и провалят всеки опит за пробив.
Българският избор на място е отличен. Но цялостният стратегически избор не е български. Предопределят го външни политически игри и интриги.
„Избяга чужденецът”
Англия и Франция (Антантата, Съглашението) не воюват с „неутрална” Гърция през есента на 1915 г. Обаче три техни дивизии и една бригада дебаркират в Солун. Командва ги френският генерал Морис Сарай [2]. При разгрома на Сърбия, за който България допринася с включването си във войната на 1/14 октомври, съглашенски части влизат по долината на Вардар и стигат чак до Велес. 40-ина дни са достатъчни на българските войски, за да изхвърлят нашествениците и щабът на армията ни съобщава гордо:
Денят 29 ноември 1915 г. ще бъде паметен и исторически ден за българската армия и за българския народ. Днес армията ни зае последните три града, които още се намираха в ръцете на нашите врагове. Дойран, Гевгели и Струга са вече заети… Македония е вече освободена и на нейна територия няма нито един неприятелски войник.
На 3/16 декември в „Мир” излиза стихотворението „29 ноември 1915 година”:
Отиде си пришлеца
Избяга чужденеца
Из македонский рай!
Видяхме тържеството
На правдата въз злото –
Позорния му край.
Автор е Иван Вазов, който не подозира, че на един от осемте му братя борбата против злото още предстои. Битият Сарай ще изиска подкрепления, включително сръбски, италиански и руски, за да заздрави 120-километровия Солунски фронт. (Към лятото на 1916 г. той разполага с над 300 000 души – 15 пехотни дивизии и една конна, както и над 1200 оръдия).
Ала българският успех стряска колкото Париж и Лондон, толкова и Берлин. Още на 23 ноември/6 декември, съюзната ни Германия в лицето на ген. Фон Фалкенхайн забранява българската войска да прекрачи гръцката граница [3]. Защо? В Берлин хранят илюзии, че ще привлекат на своя страна Гърция и Румъния. Играе и роднински фактор – гръцкият крал Константин I е женен за сестра на кайзер Вилхелм II. Така или иначе, шушукането в канцелариите надделява над здравия разум, над явната военна необходимост.
„Че трябва да се преследва източната съглашенска армия, чувстваха всички началници и войници… След като неколкократните опити да се склони германското правителство не дадоха никакъв резултат, заповяда се на нашите дивизии да се укрепят, за да запазят отечествените граници… от бъдещите атаки, идещи от юг.”
Това пише ген. Никола Недев (1886–1970), служил в щаба на 9-а Плевенска пехотна дивизия. [4].
Под германски натиск още през декември е договорена с Гърция неутрална зона – по 2 км от двете страни на границата. Възниква т.нар. Южен фронт, в който особено важен е участъкът между Вардар и езерото. Там се укрепва Втора Тракийска пехотна дивизия, командвана от ген.-майор Димитър Гешов.
Строителство
На 20-ина км се простира българският фронт при Дойран, а огневата линия лъкатуши на общо 28 км, на места тя е удвоена или утроена. Системата включва съобщителни ходове, командни и наблюдателни пунктове, бункери, застави пред траншеите и т.н. Изплита се и непрекъсната телена мрежа, ивица, широка от 6 до 15 м. На по-уязвимите места се полагат до 2–3 подобни ивици.
В района строят пътища и мостове, уреждат чешми и тоалетни, прокарват трайни телеграфни и телефонни връзки. Позицията се гради в силно пресечена местност. Там дълго чакат доставки, най-вече качествен цимент, пясък и чакъл. Майор Стефан Пейков, командир на батарея, си спомня:
„А колко трудно се работеше в скалиста почва и какъв яд обхващаше всички, когато след дъжд всички ходове и големи дупки биваха сринати и цели блокове земя и леска пълнеха готовата за строеж дупка… Бавното идване на материала забави постройката и зимата свари незавършени много бетонни работи…”
Спънка № 1 обаче е „близкото присъствие на противника”, особено на неговата авиация. Това налага да се копае предимно нощем, и то тихо. 3–4 месеца в работата помагат и германски полкове. Към лятото на 1916 г. укрепването е напреднало, обаче скоро проличава, че не е достатъчно.
Август 1916. Поуките
През август 1916 г. три френски дивизии и една английска (общо 45 000 души и 400 оръдия) настъпват срещу позицията, бранена от Втора дивизия и части на 9-а Плевенска.
На 9 август започва ураганен артилерийски огън по траншеите на 27-и Чепински пехотен и 9-и Пловдивски пехотен полк. Следват четири ожесточени атаки – на 10, 15, 16 и 18 август. Те са отблъснати. Съглашенците отстъпват, оставяйки над 3200 убити. Победата е категорична, но и скъпо платена – чепинци оплакват 1106 души, а пловдивчани – 250 [5]. Без да губят и ден, българските щабове анализират битките и се залавят да подобрят организацията, способите за водене на боя, позициите и т.н.
През есента Девета Плевенска пехотна дивизия, командвана от ген. Стефан Нерезов (1867–1925), поема Дойранския участък. (Щабът й е в с. Фурка, 10-ина км на запад от северния край на езерото.)
На самия терен:
• В окопите правят блиндирани пунктове за наблюдателите, твърде често убивани или ранявани в боя.
• Строят се по-сигурни скривалища за картечниците.
• Специално се мисли за телефонните линии; те не само са се оказали уязвими, но и в ремонта им са дадени много жертви.
Усилено се строят батарейни позиции, скривалища за защитниците, за прожекторите, за санитарните и превързочните пунктове…
1917. Генерал Владимир Вазов
Това продължава с двойна енергия, след като на 1 март 1917 г. началник на Девета дивизия става полк. Владимир Вазов, убеден, че „укрепяването е недостатъчно и трябва да продължава непрекъснато”.
„Подготвителната работа е най-важен фактор за успеха” – това той знае не само от опит. Повлиял му е и неговият по-голям брат ген. Георги Вазов (1860–1934), експерт по фортификация, бивш инспектор в Инженерните войски [6]. Под ръководството на Владимир Вазов се развива дълбоко ешелониран район на отбрана – цял лабиринт от окопи в няколко паралелни линии, съединени с напречни галерии и проходи за съобщения, снабден с оръдейни и картечни гнезда и т. н. И работата по позицията не спира. Гради се все по-предвидливо и по-солидно. Резултатът не закъснява. Коренна е разликата между август 1916-а и трите серии тежки сражения през 1917 г. (първата е през февруари).
От 22 до 26 април 1917 г. 86 тежки и 74 полеви оръдия изсипват върху Дойранските позиции над 100 хиляди снаряда. Обаче ефектът е незначителен, а трите атакуващи английски дивизии дават над 1000 убити и маса пленници. Нещо подобно става на 8–9 май, когато английските оръдия стоварват над 300 000 снаряда. (Разходът на плевенци е скромен, няма и 29 000 снаряда.)
В самия щурм на 8-и в боевете, водени и през нощта, противникът вкарва цели 5 бригади, „които се почувстваха толкова омаломощени, че на другия ден трябваше 85-а бригада да дойде, за да засили английския фронт”.
„Страшните английски жертви показваха свирепостта на боя. Само Троянският полк погреба повече от 2250 [вражески] войници и 40 офицери, а пред телените мрежи още много и много трупове останаха непогребани.”
А от троянци на 8 и 9 май убити падат 126 мъже, ранени са 373-ма. На 20 май 1917 г. Вазов е произведен в чин генерал-майор.
Съвременна война
Било е преди над 100 години, само че и тогава вече става дума за съвременна война. Дойранци съумяват да се ориентират в нейната сложност и тънкости и надделяват, макар че противникът често ги превъзхожда по численост, по цеви и боеприпаси, по авиационна подкрепа и т.н.
Никога по-рано артилерията не е била тъй разнообразна по калибри, далекобойност, подвижност и предназначение. При Дойран батареите ни бързо овладяват тактическите тънкости на „артилерийския дуел”. (Нищо че им се налага да пестят снарядите.) Постоянна грижа е умелото използване на жизненоважния преграден огън. И „достигна се до съвършенство и артилеристите даваха преграден огън най-много след една минута от поискването му”.
Тежък проблем на Южния фронт са аеропланите въпреки куража и всеотдайността на българските летци. Кошмарна новост са газовите атаки. Но офицерите и бойците в Девета Плевенска се оказват подготвени –малко са жертвите и обгазените (Вж. „Дойранци устояват в газов ад”, „Българска армия”, брой от 12 октомври 2018 г.)
Яростният септември 1918-а
От 16 до 19 септември 1918 г. Антантата хвърля против Девета дивизия (30-ина хиляди души заедно с резервите) 4 английски и две гръцки дивизии с числен състав над 75 000 души, командвани от ген. Милн. В същите четири дни противникът изстрелва между 350 000 и 500 000 снаряда и мини. Обстрелът върви и с газови атаки и фосфорни снаряди.
В тези най-яростни боеве дойранци за първи път губят ред полуразрушени бастиони и участъци от позицията и се налага да ги завземат отново и отново с „повратни” щурмове, много често „На нож!”. И един-единствен път ген. Вазов чувства полъх на отчаяние, на 18 септември предобед мисли за самоубийство.
„Иде ми наум да се застрелям! – признава в мемоарите си генералът за онази страшна сряда. Тогава англичаните, „настъпващи в няколко гъсти последователни вериги”, са завзели цялата предна Дойранска позиция, няколко застави и дори два пункта от Главната позиция – Съединението и Царевец.
„Но в същия миг – допълва големият българин – сам се осъдих за тая нещастна мисъл. Аз имам дълг към моите войски: Трябва докрай да бъда с тях и при тях…”
Още на 18-и бранителите при Дойран налагат обрат. Но боеве кипят и през нощта, и на другия ден.
Победа и горест
До вечерта на 19-и съкрушителната победа на защитниците е факт, цялата Главна позиция остава в български ръце. На 20 септември само откъслечни изстрели смущават тишината: В 4-дневните боеве неприятелят губи 11 673 убити и ранени и 543 пленени срещу 1736 убити и 1000 ранени българи. В същото време Съглашението постига печално известния пробив при платото Добро поле (15 август, пак в Македония), който в София е разтълкуван като край на българското участие във войната.
Ген.-майор Владимир Вазов получава заповед дивизията му организирано да отстъпи. Покруса тежи в спомените му от онези часове:
„Новината за пробива… и за необходимостта да напуснем позицията ме съкруши. Нещастна България.”
* * *
На 29 септември 1918 г. в Солун е сключено примирието, с което България излиза от Първата световна война – като победена. Условията в документа са жестоки. Но делегацията, водена от Андрей Ляпчев (1856–1933), издейства съдбовна клауза: България да не бъде окупирана от своите алчни, бити и отмъстителни балкански съседи. Козът, с който Ляпчев постига това, е непоколебимата до последния час, победната отбрана при Дойран.
Не един и двама историци са претегляли онези дни. И потвърждават схващането на ген. Владимир Вазов, изключителен военачалник, но и скромен мъж, който изтъква преди всичко своите бойци и офицери:
…Единствено на Дойранската победа се дължи, гдето България бе запазена от вражеското нашествие на гърци и сърби, катастрофалните последици, от което нашествие за целостта и дори за съществуването на нашето Отечество не могат да се предвидят. Подвигът на 9-а Плевенска дивизия спаси България от страшно унижение и гибел, спаси нейната чест.
– – –
Основни източници: Недев Н. „Дойранската епопея 1915–1918”, С., 1921; Вазов Вл. „Животописни бележки”, С., 1992; Пейков Ст., „Артилерията при Дойран”, С., 1925; Зафиров Д., „Отбраната при Дойран”, В-И сборник, 1/2004; „Българската армия в Първата световна война”, Военна академия „Г. С. Раковски”, С., 2015.
Щрихи от ужаса
БЕЗ АПЕТИТ. „Оглушалите, полуделите, онемелите показваха ония адски страдания, които бяха преживели защитниците. Толкова много угнетени бяха те, че усилената храна, която им се даваше, оставаше неизползвана. Никой нямаше апетит.”
ЛЕКАРИТЕ НЕ БЯХА ВИЖДАЛИ. „Гранатните парчета нанасяха ужасни рани. Такива страшни рани лекарите досега [до 1917-а] не бяха виждали, защото боевете, които бяхме водили през 1912–1913 и 1915 г., нямаха тоя характер.”
РЕНТГЕН. Дойранският укрепен район разполага с три лазарета и 4–5 полеви болници, както и хирургическа болница в с. Фурка, която има рентгенов апарат и електрическо осветление. През нея са минали около 5000 ранени.
ПОГРЕБЕНИЯ. Случва се български бойци да погребват мъртъв враг рицарски, дори с почести. Но основният им мотив е санитарен: „Защитниците на Дойрански фронт бяха поразени от грамадното число убити неприятелски войници. Те се безпокояха, че ако не се погребат, ще се зарази цялата позиция при разложението им”.
