Необичайна е тишината, когато в огромен театър като Народния (почти) няма никого. Но вече два месеца всеки понеделник първата ни сцена започна да посреща групи от зрители, любопитни да видят и чуят какво става не само на сцената, но и зад завесата, зад кулисите. Как се прави тази магия, която накрая се омесва от общата работа на актьори, режисьор, сценографи и костюмографи, от композитор в спектакъл. Когато прекрасната завеса с птицата феникс на още по-прекрасната зала, потопена в червеното на креслата и златното по орнаментите, се вдигне, и всички ние – публиката, заедно с актьорите и трупата за час-два или три заедно изживяваме късче живот. Нафантазирано и наужким, но и толкова истинско.
Вероятно всеки понеделник е различен, защото и гидът, който те е повел през потайностите на сградата с история още от 1904 г., е различен. В този ден имахме шанс да ни поведе прекрасната актриса Биляна Петринска, без усмивката й да слезе от лицето. И да създаде малък спектакъл – само този ден, само за нас, група от около двайсетина души, облечена в костюма на героинята си в „Идеалния мъж” на Оскар Уайлд. Да ни предаде усещането, което зрителит
е всяка вечер преживяват: че светът, който се създава на сцената тази вечер, в този спектакъл, е неповторим. И макар в същата пиеса – утре вечер той ще е друг. Усещането за уникално съпреживяване за своите „гости” създаде и Биляна Петринска в този ден. Само сега и само за нас. И макар че стъпвахме там,
където са минавали и играли великите артисти
от няколко поколения на театъра с името на патриарха Иван Вазов, разказът на нашия гид оживя като на филмова лента. И това беше първото усещане – за привилегията да чуеш от първа ръка, от актьор от първия ни театър цялата му история – на сградата и на трупата…
…От 1888 г., когато на това място е построен дървеният театър „Основа”. Качваме се по изящната вита стълба във фоайето на първия етаж и навсякъде „ухае” на театър. Виждаме стария макет на първия театър, където на газени лампи и без отопление първите актьори ентусиасти са играли, пренасяли сами декорите както в Шекспировия театър преди повече от 400 години, а зрителите – омагьосани, са гледали… А театърът е строен с доброволчески труд. Само години след Освобождението в голямото и кално „село”, каквото е представлявала тогавашна София. По-късно това вече е театър „Сълза и смях” (1892 г.). И чак през 1904-та с първите копки на 4 юни се слага основата на днешната сграда, смятано и за рождения ден на театъра. Но изгоряла почти докрай през 1923-та, възстановена след 7 г. След бомбардировките през войната отново издигната през 1945-а. Години преди това, през 1888-а, премиерът Стефан Стамболов гледал пловдивска трупа в цирково пространство и с указ наредил актьо
рите в България да имат свое пространство. Тогава общината и Държавната лотария подават ръка под формата на
отчисления за театъра всяка година по 10 000 лв. тогавашни пари
Последният ремонт сегашната сграда има през 2004-та, в годината на стогодишнината си.
Свои застъпници театърът е имал в лицето на проф. Иван Шишманов, министър на просветата, и на патриарха на литературата ни Иван Вазов, по-късно на Пенчо Славейков, на Николай Лилиев. На първия етаж са портретите на големите драматурзи на театъра през годините като Пейо Яворов, на известни директори и режисьори. Попадаме и на изложба на големия режисьор Крикор Азарян, чиято последна постановка „Вишнева градина” по Чехов още се играе на сцената.
Преминаваме през салона с първи и втори балкон, с ложите, през голямата сцена с цялата й ширина, дълбочина и десетки метри височина, разбираме как техническият състав зад кулисите я оживява. Разбираме, че първите хора на държавата и специални гости сядат не в ложа, както едно време царят и по-
късно Тодор Живков, а на първия ред на първи балкон.
Минаваме през актьорските гримьорни, където Биляна Петринска ни показва и корсета, какъвто слагат не само актрисите, но понякога и актьорите.
На крачка сме от гримьорната на Стефан Данаилов…
Минаваме през едната от залите за репетиции. После стъпваме на сцената на Камерната зала, на най-малката сцена, на четвъртия етаж откъм служебния вход на името на Апостол Карамитев. А някои самородни таланти сред учениците импровизират скечове, имитиращи комиците, виждани по телевизията… Едно дете пита: кога има театър и се учудва, че репертоарът представя всяка вечер по три спектакъла… И веднага съобразява: а колко ще струва, ако купят билети за него и брат му, за баща му и майка му, за цялото семейство…
Много неща се промениха в Народния театър в мандата на директора му Мариус Донкин към добро. И едно от тях са точно понеделниците на зрителите. Млади и стари, пенсионери и ученици, някои от групата, с която надникнахме в тайните кътчета на прекрасната сграда, национален архитектурен паметник, си бяха взели ден отпуск, за да се освободят в работното си време и да си подарят този празник. И младата двойка, заклети фенове на театъра, бе от най-любопитните. Сред децата от едно софийско училище от ул. „Ангел Кънчев” обаче почти никое от тях не беше стъпвало на спектакъл – нито с родителите си, нито с госпожата от школото.
Грехът не е
на децата…
А сградата на Народния театър си остава символът на София и сцената му – храм на българския дух и култура. Както Пенчо Славейков е завещавал навремето, че българският театър, образованието, културата, училището са национални институти, които не печелят, те трябва да бъдат подкрепяни изключително от държавата. А личната инвестиция на всеки родител започва в деня, когато прекрачи за ръка с детето си прага на този храм и заедно очакват мига на вдигането на завесата с феникса (наричали го Пилето на художника Иван Кирков), за да прекрачат заедно във вълшебния свят на театъра. И да го съпреживеят заедно.
Росица Цонева
