Чудото на малкия екран

„Първото нещо, което видя, бе синкавият здрач, изпълнил стаята и главите на насядалите. Бяха с лице към ъгъла, дето светеше неподвижно синкаво прозорче със заоблени краища… Светеше равна синкава светлина, но още нищо не се движеше по него. Само някакви фигурки бяха изрязани на изкорубеното му стъкло, сякаш някой бе го закрил с парче пъстра басма… Басмената завеса затрептя и изведнъж се изгуби. По стъклото прибягаха сребристи вълни и то заприлича на бистър вир, внезапно раздвижен от хвърлен камък. После вълните се уталожиха, за да изплува лицето на младо момиче…”

Ако Българската национална телевизия е признателна, за своята 60-годишнина би трябвало да даде специална награда на писателя Георги Мишев за това описание на ранното чудо на малкия екран, залегнало в разказа му „Антената” от 60-те години на миналия век. На шега наричаха нашата телевизия
„Родена от революцията”
по заглавието на едноименен съветски сериал. Повод за това е рождената й дата – 7 ноември 1959 г., когато в първото си предаване излъчва „празничната манифестация на трудещите се”. На въпроса: Защо „тръгва” на 7 ноември, а не на 9 септември 1959 г. в чест на 15-годишнината на „социалистическата революция”, още повече че всичко технически е готово – отговорът е недвусмислено вдигане на рамене. Явно 7 ноември е бил доста по-важен от 9 септември…     
Две десетилетия след описаната от Мишев случка магията на малкия екран беше не по-малко завладяваща. Особено със своята
най-голяма сила – сериалите
Място на действие – многолюдна почивна станция от 80-те години. Епоха на все още твърде дефицитните TV приемници. В цялата станция имаше два-три, разположени в общи зали. Не помня кой точно сериал вървеше – дали „Шатовалон”, „Гулденбургови” или „Робинята Изаура”, но се извършваха цели тактически операции за запазване на места в залите с телевизорите, за да не се пропусне поредната серия.
БНТ беше единствена и в нея имаше всичко – и новини, главно за успехите в строежа на социализма, и коментарни и обзорни програми, и детски предавания, и новогодишни и забавни програми, и вълшебството на телевизионния театър, който пренасяше Харолд и Мод в изпълнение на Стефан Данаилов и Леда Тасева и в най-затънтеното село, където хората никога не можеха да видят „жив” театър.  Но още с раждането си телевизията спечели огромна аудитория със сериалите. До появата на малкия екран в домовете дечурлигата пълнехме кината и срещу 20 стотинки гледахме непрекъснато „Винету“ в изпълнение на Гойко Митич и Фанфан Лалето на незабравимия Жерар Филип. Но тук-там привечер започнаха да просветват описаните от Георги Мишев сини екрани – предимно на 
родните телевизори „Опера”
И в определен час да събират на „домашно кино” зрителите на „Вилхелм Тел”, за да се възхищаваме на ловкия стрелец и да ненавиждаме дебелия австрийски наместник Геслер, измъчващ невинния швейцарски народ. По същото време следяхме с особено вълнение и събитията в ранчото „Счупеното колело”, където се подвизаваше кончето Фюри. Телевизори нямаше във всеки дом, така че около малкия екран понякога се събираше целият блок… 
Истинското чудо на сериала на родния екран настъпи преди половин век, в есента на 1969 г., когато, в чест на четвъртвековния юбилей на „социалистическата революция” всяка вечер в 20,30 ч зазвучаваше 
„Нас червеното знаме роди ни…” и започваше поредната серия от „На всеки километър”. Беше краят на август и началото на септември, изчислено така, че 13-ата серия „Първият ден” да бъде излъчена точно на 9 септември. От разтворените прозорци, зад които просветваха сините екрани, звучаха гласовете на майор Деянов, Митко Бомбата, Каназирев и Велински… Това не беше първият сериал. Предхождаха го „С пагоните на дявола” – пак героичен разказ, и битовата история „Семейство Калинкови”. Но „Километърът…” остана завинаги като символ на телевизионно чудо.
Така игрите на стражари и апаши, на Винету и команчите, бяха забравени. По времето на „Вилхелм Тел” всеки, обявен за лош и неприятел, беше „Геслер”, а после тази незавидна роля се назоваваше с името „Велински”. Всеки искаше да е чаровният майор Деянов или бате Сергей на Стефан Данаилов, в краен случай – Митко Бомбата на Григор Вачков. Огромният талант на Георги Черкелов направи образа на полицая Велински толкова омразен, че в няколко мемоарни книги се среща случката със спуканите гуми на колата му, 
защото бил „Велински”
За да не изпадаме в крайно национално опиянение, само няколко години по-късно славата на майор Деянов беше напът да бъде затъмнена от подвизите на Щирлиц – съветски разузнавач с униформата на SS офицер, изпълняван от Вячеслав Тихонов. Тогава в игрите добрите бяха Щирлиц, а лошите – Мюлер… 
„На всеки километър” беше доближен по популярност от друг, по-късен сериал – „Капитан Петко войвода”. И неговите създатели бяха посрещани, както и тези на „Километъра…” навсякъде из страната с хляб, сол и възторжени прегръдки, а пък песента, която Васил Михайлов сам пееше, взривяваше тълпите. Своя диря остави и „Демонът на империята”… Всеки сериал със своето въздействие. И досега мой познат се подвизава из Фейсбук като „Ханко”. В ученическите му години вървял сериалът „Златният век” за царуването на Симеон Велики, където
„Ханко от с. Осеня”
беше човекът от народа. В по-късни времена се роди цяла битова сага „Дом за нашите деца”, както и по-интелектуалният сериал по сценарий на Павел Вежинов „Нощем с белите коне”. Телевизионната поредица „Завръщане от Рим” пък стана удобен повод за разчистване на сметки в самото Политбюро. Заради слабостите на сериала, режисиран от Иля Велчев, за които излезе разгромна уводна статия в „Работническо дело”, си замина тихомълком баща му Борис Велчев, вторият човек след Живков по онова време… В по-нови времена БНТ се гордее с кримката „Под прикритие”, макар доста по-стойностни като художествени качества да са „Църква за вълци”, „Дунав мост”, „Патриархат”… Но това са вече новите времена, когато отвсякъде „напират” турски сериали, заменили някогашните латиноамерикански. За чест на БНТ – тя излъчи първата бразилска „сапунка” „Робинята Изаура” още във времената на строгата идеологическа цензура. 

Като единствена телевизия в държава с идеологически догми, не можеше да се мине и без документални саги като „1300 и 35 от тях”, „По хълмовете на времето” и други подобни, възпяващи социалистическото строителство и светлото комунистическо бъдеще.  По-късно пък стана символ на промяната. Зазвучеше ли от празния екран „Let it be”, това означаваше призив за нова битка за демокрация.